Праща ми оня нещастник доктора да ми казва к’во можело и к’во не можело да ям. Да си рече човек, че искат да живея вечно.
Усмихвам се.
— Сигурна съм, че Каролин много те обича.
Арманд ме стрелва с подигравателен поглед.
— О, нима си сигурна! — залива ме с вълна от неприличен кикот. — Не на мене тия, малката. Знаеш прекрасно, че дъщеря ми не обича никого другиго, освен себе си. Не съм глупачка — пауза, после присвива умните си, предизвикателни очи срещу мен. — Мен ме интересува момчето.
Читать дальше
— Момчето ли?
— Люк, така се казва. Внукът ми. Ще стане на четиринайсет през април. Може да си го мяркала по площада.
Спомням си го смътно — безцветен, твърде изряден в изгладените си платнени панталони и сако от туид, хладни сиви очи под провиснал перчем. Кимам.
— Писах го за свой наследник — продължава Арманд. — Половин милион франка. За временно попечителство до осемнайсетия му рожден ден — свива рамене: — Не се срещаме — добавя кратко. — Каро не дава.
— Виждала съм ги заедно.
Сега вече си спомням: момчето е подхванало майка си подръка, докато отиват към църквата. Единствен той от всички деца в Ланскене не си е купувал лакомства от „La Praline“, макар да ми се струва, че съм го засичала да поглежда към витрината веднъж-дваж.
— За последно дойде да ме види, когато беше на десет — гласът на Арманд стана необичайно монотонен. — За него това сигурно са сто години — допи си шоколада и шумно върна чашата на плота. — Спомням си, че беше на рождения му ден. Подарих му книга със стихотворения на Рембо. Беше много… мил — в гласа й се усещаше горчивина. — След това, разбира се, съм го виждала няколко пъти на улицата. Не мога да се оплача.
— Защо не му се обадиш? — попитах от любопитство. — Да го изведеш на разходка, да поговорите, да го опознаеш?
Арманд поклати глава.
— С Каро не си говорим — изведнъж стана раздразнителна. Илюзията за младост се бе стопила заедно с усмивката й и изведнъж ми се стори стъписващо възрастна. — Тя се срамува от мен. Един Господ знае какви ги дрънка пред момчето — поклати глава. — Не. Твърде късно е. Разбирам го по израза на лицето му, по този любезен поглед, по милите, лишени от смисъл изречения, с които са пълни коледните му картички. Какви обноски само — засмя се горчиво. — Какво учтиво, добре възпитано момче.
Обърна се към мен и ми се усмихна ведро, кокетно.
— Само да знаех с какво се занимава, какво чете, кои са му любимите отбори, приятелите му, как се справя в училище. Ако знаех това…
— Ако?
— Можех да се преструвам… — за миг си помислих, че ще се разплаче. После замълча, усилие, мобилизиране на силите. — Знаеш ли, бих опитала още някой от шоколадовите ти специалитети. Ще ми предложиш ли нещо друго? — проява на ненужна храброст, но ми достави повече удоволствие от всякога.






