ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шоколад Джоан Харис Довя ни вятърът на карнавала. Необичайно топъл за февруари, натежал от лепкавите аромати на приготвяни в момента палачинки и наденички, на печени върху нагорещени сачове направо край пътя и след това оваляни в пудра захар вафли; навсякъде конфети, завират се в яките и ръкавите и отплуват в канавките като някаква безумна противоотрова на зимата. Тълпата, изпълнила тясната главна улица, е обзета от трескаво въодушевление, протягат се шии, любопитни да зърнат облицованата с креп char 2 2 Колесница, но също и платформа, върху която стоят костюмираните участници в карнавалното шествие (фр.) — Б.пр. с всичките й веещи се панделки и хартиени гирлянди. Анук, в едната ръка с жълт балон, в другата с детско тромпетче, надзърта ококорено между пазарска чанта и тъжно кафяво куче. Не за пръв път попадаме на карнавал двете с нея. Процесия от двеста и петдесет украсени chars в Париж за миналия Mardi Gras 3 3 Френският еквивалент на Shrove Tuesday. — Б.пр. , други сто и осемдесет в Ню Йорк, две дузини маршируващи оркестри във Виена, клоуни на кокили, Grosses Tetes 4 4 Буквално големи глави. — Б.пр. с увисналите им глави от папиемаше, мажоретки с барабанчета, развъртели във въздуха лъскавите си палки. Но на шест светът излъчва особен блясък. Дървена талига, криво-ляво облепена със златист станиол и креп и обрисувана със сцени от приказките. Драконова глава върху щит, Рапунцел с вълнена перука, русалка с целофанена опашка, къщурка от приказките, цялата в позлатена мукава и лак, на прага й вещица, размахваща екстравагантния си зелен маникюр пред групичка притихнали малчугани… На шест забелязваш детайли, които само година по-късно ще са невидими за очите ти. Зад папиемашето, лака и мукавата тя все още вижда истинската вещица, истинската магия. Вдига главица към мен, очи

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Праща ми оня нещастник доктора да ми казва к’во можело и к’во не можело да ям. Да си рече човек, че искат да живея вечно.

Усмихвам се.

— Сигурна съм, че Каролин много те обича.

Арманд ме стрелва с подигравателен поглед.

— О, нима си сигурна! — залива ме с вълна от неприличен кикот. — Не на мене тия, малката. Знаеш прекрасно, че дъщеря ми не обича никого другиго, освен себе си. Не съм глупачка — пауза, после присвива умните си, предизвикателни очи срещу мен. — Мен ме интересува момчето.

Читать дальше

— Момчето ли?

— Люк, така се казва. Внукът ми. Ще стане на четиринайсет през април. Може да си го мяркала по площада.

Спомням си го смътно — безцветен, твърде изряден в изгладените си платнени панталони и сако от туид, хладни сиви очи под провиснал перчем. Кимам.

— Писах го за свой наследник — продължава Арманд. — Половин милион франка. За временно попечителство до осемнайсетия му рожден ден — свива рамене: — Не се срещаме — добавя кратко. — Каро не дава.

— Виждала съм ги заедно.

Сега вече си спомням: момчето е подхванало майка си подръка, докато отиват към църквата. Единствен той от всички деца в Ланскене не си е купувал лакомства от „La Praline“, макар да ми се струва, че съм го засичала да поглежда към витрината веднъж-дваж.

— За последно дойде да ме види, когато беше на десет — гласът на Арманд стана необичайно монотонен. — За него това сигурно са сто години — допи си шоколада и шумно върна чашата на плота. — Спомням си, че беше на рождения му ден. Подарих му книга със стихотворения на Рембо. Беше много… мил — в гласа й се усещаше горчивина. — След това, разбира се, съм го виждала няколко пъти на улицата. Не мога да се оплача.

— Защо не му се обадиш? — попитах от любопитство. — Да го изведеш на разходка, да поговорите, да го опознаеш?

Арманд поклати глава.

— С Каро не си говорим — изведнъж стана раздразнителна. Илюзията за младост се бе стопила заедно с усмивката й и изведнъж ми се стори стъписващо възрастна. — Тя се срамува от мен. Един Господ знае какви ги дрънка пред момчето — поклати глава. — Не. Твърде късно е. Разбирам го по израза на лицето му, по този любезен поглед, по милите, лишени от смисъл изречения, с които са пълни коледните му картички. Какви обноски само — засмя се горчиво. — Какво учтиво, добре възпитано момче.

Обърна се към мен и ми се усмихна ведро, кокетно.

— Само да знаех с какво се занимава, какво чете, кои са му любимите отбори, приятелите му, как се справя в училище. Ако знаех това…

— Ако?

— Можех да се преструвам… — за миг си помислих, че ще се разплаче. После замълча, усилие, мобилизиране на силите. — Знаеш ли, бих опитала още някой от шоколадовите ти специалитети. Ще ми предложиш ли нещо друго? — проява на ненужна храброст, но ми достави повече удоволствие от всякога.