Пред очите ми се възправи високата фигура на отчето.
Вече се питах кога ще се появи.
Постоя така, втренчен в нас, усмихнат. Бащинска усмивка — собственическа, благосклонна; господарят на имението приветства гостите, появили се в не най-подходящия момент. Забелязах, че е особено заинтригуван от подгизналия ми гащеризон, вързаната с червена кърпа коса и босите ми стъпала, шляпащи в мокрите сандали.
— Добро утро — тънка вадичка мръсна сапунена пяна се бе насочила към излъсканите му до блясък черни чепици. Погледът му се стрелва натам, после се връща върху мен.
— Франсис Рейно — представя се и дискретно отстъпва встрани. — Кюре на енорията.
При тези думи ме напушва смях — не мога да се въздържа.
— А, значи това било — отвръщам злостно — Аз пък си помислих, че сте от участниците в карнавала.
Любезен смях: ха-ха.
Подавам ръка в жълта гумена ръкавица.
— Виан Роше. А онзи бомбардировач ей там е дъщеря ми Анук.
Гръм от сапунени експлозии и боричкането на Анук и Чехълчо на стълбите. Очевидно е, че отчето очаква да чуе нещо и за мосю Роше. Колко по-лесно е всичко да ти дойде черно на бяло, по каналния ред, без да се налага да се води този неловък, абсурден разговор.
— Предполагам сте доста заета тази сутрин.
Изведнъж ми стана жал за него, за отчаяните му опити, за напъна да осъществи контакт. Поредната пресилена усмивка.
— Така е, ще ни се да сложим това място в ред възможно най-бързо. Работата е доста! Но и без друго нямаше да дойдем на църква, мосю кюре. Нали разбирате, по принцип не ходим — исках да прозвучи учтиво, просто да го информирам как стоят нещата, да го успокоя. Думите ми обаче явно го стреснаха, почти го обидиха.
— Разбирам.
Беше казано прекалено директно. Сигурно би предпочел да полавираме малко, да пообиколим в кръг като дебнещи се котки.
— Но е много мило от ваша страна, че дойдохте да ни посрещнете — продължих ведро. — Може би ще ни помогнете да се сприятелим с местните хора.
Забелязвам, че всъщност наистина прилича на котка: студени светли очи, които никога не се задържат в погледа ти; нервна бдителност, готовност, резервираност.
— Ще направя каквото мога — сега, когато е разбрал, че не възнамеряваме да станем част от стадото му, проявява безразличие. Въпреки това съвестта му го подтиква да предложи повече, отколкото е готов да даде. — Имате ли нужда от нещо конкретно?
— Ами не бихме отказали малко помощ — позволих си да вметна. — Нямам предвид вас, разбира се — побързах да допълня, като видях, че се кани да ми отговори. — Но може би познавате човек, който се нуждае от някой лев допълнително? Зидаро-мазач, който да ни помогне да оправим къщата отвътре? — тук територията със сигурност беше безопасна.
— В момента не се сещам за такъв — пази се, не бях срещала толкова предпазлив човек.






