Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — извика Мери.
Киндерман свали пистолета и тръгна бързо напред, прегръщайки Джули.
— Слава Богу! — прошепна той.
Появи се майката на Мери.
— Отзад има един щурмуващ кавалерист — съобщи тя. — Започва се. Какво да му кажа?
— Бил, искам обяснение — настоя Мери.
Детективът целуна Джули по бузата и прибра пистолета в джоба си.
— Аз съм луд. Това е всичко. Това е цялото обяснение.
— Просто му казах, че сме Фебре — изсумтя майката на Мери. Върна се в къщата. Телефонът звънна и Джули изтича в дневната да го вдигне.
Киндерман влезе в къщата и тръгна към задната врата.
— Ще кажа на полицая — извика той през рамо.
— Какво ще му кажеш? — настоя Мери. Тръгна след него през кухнята. — Бил, какво става тук? Ще ми кажеш ли, моля те…
Киндерман замръзна. Видя пазарска торба до стената на прага към кухнята. Изтича напред да я вземе, когато чу старчески, напевен женски глас в кухнята:
— Здравей. — Киндерман извади веднага пистолета, влезе в кухнята и го насочи към масата, където седеше стара жена в сестринска униформа и го гледаше с празен поглед.
— Бил! — изкрещя Мери.
— О, скъпа, толкова съм уморена — каза жената. Мери сложи ръце върху рамото на Киндерман и го принуди да смъкне оръжието.
— Не искам никакви оръжия в тази къща, чуваш ли ме?
Полицаят нахълта в кухнята с изваден и насочен револвер.
— Свали този револвер! — изкрещя Мери.
— Може ли по тихо, моля? — извика Джули от дневната. — Говоря по телефона!
Полицаят погледна към Киндерман.
— Лейтенант?
Очите на детектива не се откъсваха от жената. На лицето ѝ бяха изписани объркване и умора.
— Свали го, Франк — въздъхна Киндерман. — Всичко е наред. Връщай се. Върни се в болницата.
— Разбрано, сър. — Полицаят прибра револвера в кобура и излезе.
— Колко души за обяд? — попита майката на Мери. — Вече трябва да знам.
— Що за дивотия беше това, Бил? — попита Мери. Посочи към жената. — Що за сестра си ми изпратил? Отварям вратата на тази жена и тя припада. Пада на земята. Вдига глава и крещи нещо налудничаво, после припада. Мили Боже, та тя е прекалено
стара
за сестра. Тя е…
Киндерман ѝ махна да замълчи. Жената го погледна невинно в очите.
— Нима е време за лягане? — попита го тя.
Детективът седна бавно на масата. Свали си шапката и я постави внимателно на стола.
— Да, почти стана време за лягане… — каза ѝ нежно той.
— Толкова съм уморена…
Киндерман я погледна в очите. Те бяха искрени и благи. Той вдигна поглед към Мери, която стоеше със смесица от объркване и раздразнение, изписани по лицето ѝ.
— Спомена, че е казала нещо — припомни ѝ Киндерман.
— Какво? — намръщи се Мери.
— Споменахме тя е казала нещо.
Какво
каза?
—
Свършено
— изсумтя майката на Мери откъм печката.
— Да, това е — потвърди Мери. — Сега си спомням.






