ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга втора от поредицата "Екзорсист" На Били и Дженифър И Исус го попита: как ти е името? А той отговори и рече: легион ми е името понеже ние сме много. Евангелие от Марко 5:9 Той си мислеше за смъртта в нейните безкрайни стенания, за ацтеките, изтръгвали живи сърца, и за рака, и за тригодишните, погребвани живи, и се учуди дали Бог е отчужден и жесток, но после си спомни за Бетовен и пъстротата на нещата, и за Ура за Карамазов , и за милосърдието. Погледна към слънцето, изгряващо иззад Капитолия, обагрящо Потомак с оранжева светлина, и после надолу към безчинството, към ужаса в краката си. Нещо беше сгрешено между човека и неговия създател и доказателството беше тук, върху този кей за лодки. — Мисля, че са го намерили, лейтенант. — Моля? — Чука . Намерили са го. — Чука? О, да… Мислите на Киндерман се счепкаха със света. Той вдигна поглед и видя екипа от криминалната лаборатория на кея. Те събираха с капкомер, епруветка и форцепс; запечатваха всичко с фотоапарат, бележник и тебешир. Гласовете им бяха приглушени, просто прошепнати откъслеци, и те се движеха без звук, сиви фигури в сън. Бръмченето от моторите на синия полицейски влекач наблизо се смесваше със сутрешния край на страха. — Е, предполагам, че вече свършихме тук, лейтенант. — Наистина ли? Така ли? Киндерман присви очи от студа. Претърсващият хеликоптер отлиташе, треперейки ниско над калнокафявия мрак на водите, а светлините му премигваха в убито червено и зелено. Детективът го наблюдаваше как се смалява. Той изчезна в зората като увяхваща надежда. Слушаше, наклонил леко глава; после потрепери и ръцете му бръкнаха дълбоко в джобовете на палтото му. Писъкът на жената бе станал по-пронизителен. Той дереше с нокти сърцето му и сплетените дървета, замлъкнали по бреговете на заледената река. — Исусе… Киндерман погл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — извика Мери.

Киндерман свали пистолета и тръгна бързо напред, прегръщайки Джули.

— Слава Богу! — прошепна той.

Появи се майката на Мери.

— Отзад има един щурмуващ кавалерист — съобщи тя. — Започва се. Какво да му кажа?

— Бил, искам обяснение — настоя Мери.

Детективът целуна Джули по бузата и прибра пистолета в джоба си.

— Аз съм луд. Това е всичко. Това е цялото обяснение.

— Просто му казах, че сме Фебре — изсумтя майката на Мери. Върна се в къщата. Телефонът звънна и Джули изтича в дневната да го вдигне.

Киндерман влезе в къщата и тръгна към задната врата.

— Ще кажа на полицая — извика той през рамо.

— Какво ще му кажеш? — настоя Мери. Тръгна след него през кухнята. — Бил, какво става тук? Ще ми кажеш ли, моля те…

Киндерман замръзна. Видя пазарска торба до стената на прага към кухнята. Изтича напред да я вземе, когато чу старчески, напевен женски глас в кухнята:

— Здравей. — Киндерман извади веднага пистолета, влезе в кухнята и го насочи към масата, където седеше стара жена в сестринска униформа и го гледаше с празен поглед.

— Бил! — изкрещя Мери.

— О, скъпа, толкова съм уморена — каза жената. Мери сложи ръце върху рамото на Киндерман и го принуди да смъкне оръжието.

— Не искам никакви оръжия в тази къща, чуваш ли ме?

Полицаят нахълта в кухнята с изваден и насочен револвер.

— Свали този револвер! — изкрещя Мери.

— Може ли по тихо, моля? — извика Джули от дневната. — Говоря по телефона!

Полицаят погледна към Киндерман.

— Лейтенант?

Очите на детектива не се откъсваха от жената. На лицето ѝ бяха изписани объркване и умора.

— Свали го, Франк — въздъхна Киндерман. — Всичко е наред. Връщай се. Върни се в болницата.

— Разбрано, сър. — Полицаят прибра револвера в кобура и излезе.

— Колко души за обяд? — попита майката на Мери. — Вече трябва да знам.

— Що за дивотия беше това, Бил? — попита Мери. Посочи към жената. — Що за сестра си ми изпратил? Отварям вратата на тази жена и тя припада. Пада на земята. Вдига глава и крещи нещо налудничаво, после припада. Мили Боже, та тя е прекалено

стара

за сестра. Тя е…

Киндерман ѝ махна да замълчи. Жената го погледна невинно в очите.

— Нима е време за лягане? — попита го тя.

Детективът седна бавно на масата. Свали си шапката и я постави внимателно на стола.

— Да, почти стана време за лягане… — каза ѝ нежно той.

— Толкова съм уморена…

Киндерман я погледна в очите. Те бяха искрени и благи. Той вдигна поглед към Мери, която стоеше със смесица от объркване и раздразнение, изписани по лицето ѝ.

— Спомена, че е казала нещо — припомни ѝ Киндерман.

— Какво? — намръщи се Мери.

— Споменахме тя е казала нещо.

Какво

каза?

—

Свършено

— изсумтя майката на Мери откъм печката.

— Да, това е — потвърди Мери. — Сега си спомням.