Най-накрая събра всичко — как моите безценни малки заместници ми вършат работата, моите скъпи, сладки, престарели празни съдинки. Е, те, разбира се, са съвършени домакини. Те не са тук. Собствените им личности са разбити. И така, аз се промъквам в тях. За малко. Само за малко.
Киндерман втренчи поглед.
— О, да. Да, разбира се. За това тяло. На твоя приятел, нали, лейтенант? — Сънлайт отметна глава в накъсан смях, който премина в пронизителен магарешки рев. Киндерман усети ледени тръпки по врата си. Сънлайт внезапно спря и погледна с безизразни очи.
— Ами аз бях толкова ужасяващо мъртъв — изохка той. — Това не ми харесваше. На теб би ли ти харесало? Разстройващо е. Да, почувствах се много нещастен. Нали знаеш — понесен по течението. Оставаше ми да свърша толкова работа, а си нямах тяло. Не беше честно. Но тогава дойде — е, един приятел. Знаеш. Един от
тях
. Той мислеше, че работата ми трябва да продължи. Но
в това
тяло. Всъщност именно в това тяло.
Детективът бе хипнотизиран. Попита:
— Защо?
Сънлайт сви рамене.
— Нека да го наречем злоба. Отмъщение. Шегичка. Мисля, че беше определен проблем във връзка със заклинателството, в който отец Карас бе участник и… е… изгони определени заинтересовани страни от тялото на едно дете. Заинтересованите страни не бяха доволни, меко казано. Не, не бяха доволни. — За момент погледът на Сънлайт стана далечен и призрачен. Потрепери, после отново погледна към Киндерман. — Значи, той си мислеше за тази лудория като за начин да се върне: с това набожно, героично тяло като инструмент за… — Сънлайт сви рамене. — Е, ти знаеш. За моята
работа
. Моят приятел ми съчувстваше много. Заведе ме при нашия общ приятел отец Карас. Боя се, че той не беше много добре по онова време. Умираше. В
умирающ статус
, както казват. Така че когато той се изплъзна навън, моят услужлив приятел ме вмъкна вътре. Срещнахме се за малко, само веднъж и толкова. Е, разбира се, настъпи малко объркване край стълбите, когато медицинският екип от линейката обяви, че Карас е мъртъв. Е, той
беше
мъртъв, от техническа гледна точка. Имам предвид в духовния смисъл. Той беше
вън
. Но аз бях
вътре
. Вярно, малко травматизиран. И как не? Мозъкът му приличаше на желе. Липса на кислород. Нещастие. Не е лесно да си мъртъв. Но няма значение. Аз Се справих. Да, максимум усилия, които поне ме измъкнаха от онзи ковчег. И накрая малко палячовщина и комично облекчение, когато онзи стар брат Фейн ме видя да
излизам
. Това помогна. Да, това са усмивките, които понякога поддържат хода ни, парченцата неочаквана радост. Но след това за известно време бях доста сломен. Време? Дванайсет години. Толкова много увреждания на мозъчните клетки, нали разбираш. Толкова много изгубени. Но мозъкът притежава забележителни сили, лейтенант.






