— Имах един приятел от училище, който стана трапист
71
71 Трапист — член на монашески орден в Нормандия, който следва строго правилата на бенедиктинците. — Б.пр.
— каза той, — монах за единадесет години. През цялото време правеше сирене, после береше грозде, макар че постоянно се молеше за хората, облечени в костюми. После напусна манастира и знаеш ли какво си купи? Първото нещо? Чифт обувки за двеста долара. Мокасини с малки пискюлчета отгоре и с по едно ново пени отстрани, лъскави и крещящи. Не ти ли се гади? Чакай. Не съм свършил. Обувките бяха
лилави
, Аткинс. С цвят на лавандула. Разбираш ли ме или както обикновено говоря на някое дърво?
— Разбирам — кимна Аткинс, въпреки че тонът му не издаваше нищо.
— По-добре си остани в морската пехота.
— Ще пропуснем началото на филма.
— Да, може да ни видят — отбеляза мрачно Киндерман.
Влязоха в киното и заеха местата си. Филмът беше
Джунга Дин
, а после следваше
Третият човек
. В края на
Джунга Дин
, когато Дин стоеше на върха на златния храм и издаваше колебливи предупредителни звуци с ловджийския си рог, след като куршумите на бандитите го бяха улучили, една жена на задния ред се разкикоти, а Киндерман се обърна и я изгледа свирепо. Жлъчният поглед не постигна никакъв ефект, а когато Киндерман се обърна към Аткинс, за да му каже, че трябва да се преместят, той видя, че сержантът плаче. Детективът се разтопи от удоволствие. Остана на мястото си, доволен от света, и самият той заплака, когато, като фон на погребението на Дин, Пуснаха шотландската песен
Толкова отдавна
.
— Какъв филм — въздъхна той. — Такава schmaltz. Обичам го.
Когато свърши и вторият филм, те станаха и излязоха на претъпканата и знойна улица пред киното.
— Хайде сега да идем и да си вземем малко nosh — предложи нетърпеливо Киндерман. В този ден никой не работеше. — Искам да чуя как мина меденият ти месец, Аткинс, както и нещо ново за гардероба ти. Изпитвам някаква нужда да се подготвя за бъдещето. Къде да отидем? В
Гробниците
? Не, не, чакай. Имам идея. — Мислеше си за Дайър. Хвана сержанта под ръка и го поведе. — Ела. Знам едно абсолютно подходящо място.
Скоро след това седяха в
Бялата кула
, душеха мазнината от хамбургерите и обсъждаха филмите, които току-що бяха гледали. Бяха единствените клиенти. Барманът стоеше до грила с гръб към тях. Беше висок и силен а лицето му, имаше мършав, недодялан вид. Бялата му униформа и шапка бяха опръскани с мазнина.
Читать дальше
— Нали разбираш, ние говорим за злото в този свят и за това откъде идва то — каза Киндерман. — Но как обясняваме всичко добро? Ако не сме нищо друго, освен молекули, ние винаги ще мислим за себе си.






