ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга втора от поредицата "Екзорсист" На Били и Дженифър И Исус го попита: как ти е името? А той отговори и рече: легион ми е името понеже ние сме много. Евангелие от Марко 5:9 Той си мислеше за смъртта в нейните безкрайни стенания, за ацтеките, изтръгвали живи сърца, и за рака, и за тригодишните, погребвани живи, и се учуди дали Бог е отчужден и жесток, но после си спомни за Бетовен и пъстротата на нещата, и за Ура за Карамазов , и за милосърдието. Погледна към слънцето, изгряващо иззад Капитолия, обагрящо Потомак с оранжева светлина, и после надолу към безчинството, към ужаса в краката си. Нещо беше сгрешено между човека и неговия създател и доказателството беше тук, върху този кей за лодки. — Мисля, че са го намерили, лейтенант. — Моля? — Чука . Намерили са го. — Чука? О, да… Мислите на Киндерман се счепкаха със света. Той вдигна поглед и видя екипа от криминалната лаборатория на кея. Те събираха с капкомер, епруветка и форцепс; запечатваха всичко с фотоапарат, бележник и тебешир. Гласовете им бяха приглушени, просто прошепнати откъслеци, и те се движеха без звук, сиви фигури в сън. Бръмченето от моторите на синия полицейски влекач наблизо се смесваше със сутрешния край на страха. — Е, предполагам, че вече свършихме тук, лейтенант. — Наистина ли? Така ли? Киндерман присви очи от студа. Претърсващият хеликоптер отлиташе, треперейки ниско над калнокафявия мрак на водите, а светлините му премигваха в убито червено и зелено. Детективът го наблюдаваше как се смалява. Той изчезна в зората като увяхваща надежда. Слушаше, наклонил леко глава; после потрепери и ръцете му бръкнаха дълбоко в джобовете на палтото му. Писъкът на жената бе станал по-пронизителен. Той дереше с нокти сърцето му и сплетените дървета, замлъкнали по бреговете на заледената река. — Исусе… Киндерман погл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Очите на сержанта витаеха.

— Не знам — смънка той. Сви рамене. — Но имам една информация за вас, лейтенант. Бащата на Близнаци — погледна го. — Намерихме го.

— Така ли?

Аткинс кимна.

— Къде е? — попита Киндерман.

Очите на Аткинс изглеждаха по-зелени от всякога, не премигваха и се въртяха около зениците.

— Мъртъв е — каза. — Умрял е от удар.

— Кога?

— Сутринта.

Киндерман се смая.

— Какво става, по дяволите, лейтенант? — възкликна Аткинс.

Киндерман разбра какво е различно. Вдигна поглед към тавана. Всички крушки грееха ярко.

— Мисля, че всичко свърши — промърмори тихо той. После кимна. — Да. Така мисля. — Киндерман сведе поглед към Аткинс и приключи: — Свърши. — После замълча. — Повярвах му.

В следващия момент нахлуха ужасът и загубата, облекчението и болката и лицето му се сбръчка. Той се облегна о стената и започна да ридае неутешимо. Аткинс се изненада и за момент не знаеше какво да прави; после пристъпи напред и хвана ръцете на детектива.

— Всичко е наред, сър — повтаря той няколко минути, докато риданията продължаваха. Точно когато Аткинс се уплаши, че няма да престанат никога, риданията започнаха да стихват; но сержантът продължаваше да успокоява началника си.

— Просто съм уморен — прошепна най-накрая Киндерман. — Съжалявам. Нямаше никаква причина. Нямаше причина. Просто съм уморен.

Аткинс го заведе у дома му.

Кой е реалният свят, учуди се Киндерман, светът отвъд или светът, в който той живееше? Те се интерпретираха взаимно. И в двата се сблъскваха мълчаливи слънца.

— Това трябва да е било голям удар за вас — промърмори Райли.

Свещеникът и детективът стояха сами край гроба, втренчили погледи в ковчега на човека, който може би беше Карас. Молитвите бяха свършили и двамата мъже стояха заедно със зората, с мислите си и с тихата земя.

Киндерман вдигна поглед към Райли. Свещеникът стоеше до него.

— Защо е така?

— Ти го изгуби два пъти.

Киндерман се учуди мълчаливо, после бавно погледна отново към ковчега.

— Това не беше той — отрони тихо детективът. Поклати глава. — Никога не е бил той.

Райли го погледна.

— Да ви почерпя ли едно питие?

— Няма да навреди.

Киндерман стоеше на тротоара пред кино

Биограф

. Чакаше сержант Аткинс. Пъхнал ръце в джобовете на палтото си, той се потеше и поглеждаше нетърпеливо нагоре-надолу по

М стрийт

. Беше почти обяд, а денят бе неделя, дванадесети юни.

На двадесет и трети март стана ясно, че пръстовите отпечатъци, снети от трите местопрестъпления, съвпадат с отпечатъците на трима пациенти от откритото отделение. И тримата сега бяха затворени в отделението за сериозни душевни разстройства за внимателно наблюдение.