ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Всичките са празни и никъде не се виждат килии, въпреки че, докато вървим, постепенно започват да се чуват стонове и писъци, както и странни животински звуци: блеене, мучене и мяукане, сякаш група хора имитират селскостопански двор. Сигурно наближаваме психиатричното отделение, но никъде не срещаме други хора, нито медицински персонал или охранители. Няма и пациенти. Навсякъде е толкова спокойно, че ме плаши, а също и тихо, като изключим онези ужасни звуци, които идват сякаш от самите стени. Решавам, че вече мога да говоря, и питам Алекс:

— Как така всички тук те познават?

— Наминавам често — отвръща той, сякаш отговорът му обяснява всичко.

Хората не „наминават“ току-така през Криптата. Това не ти е някой плаж, нито обществена тоалетна!

Решавам, че няма да ми каже нищо повече, и се готвя да го притисна, за да ми обясни по-подробно, когато той издува бузи, въздъхва и казва:

— Баща ми е тук, затова идвам.

Не мислех, че има нещо, което може да ме изненада на това място или да проникне през обвития ми като в облак от мъгла мозък и да ме разбуди, но ето че става точно така.

— Доколкото си спомням, ми каза, че баща ти е мъртъв.

Още в началото Алекс сподели, че баща му е мъртъв, но не се впусна в подробности. Единственото нещо, което успях да изтръгна от него, е, че човекът така и не е разбрал, че му се е родил син. От това заключих, че е починал, преди синът му да се роди.

Раменете на Алекс се повдигат и смъкват: явно, отново въздиша.

— Така е — мърмори той и свива рязко надясно по къс коридор, който свършва пред тежка желязна врата. На нея има изписана една-единствена дума: „Доживотни“. Под страшната дума някой е написал с химикалка „ха-ха“.

— Какво… — чувствам се напълно объркана, но нямам време да формулирам въпроса си. Алекс отваря вратата и посрещналият ни аромат на вятър, трева и свеж въздух е толкова неочакван и ободряващ, че замлъквам и вдишвам дълбоко на големи глътки. Без да осъзнавам, разбирам, че досега съм дишала през устата си.

Оказваме се в малък двор, заобиколен от всички страни от сивите стени на Криптата. Тук тревата е удивително сочна и гъста, стига до коленете ми. Едно самотно криво дърво се издига нагоре от лявата ми страна и в клоните му чурулика птичка. Толкова е хубаво, спокойно и странно да стоим сред малката, затворена между дебелите стени на затвора градина, като в окото на торнадо, да се радваме на тишината и мира, докато всичко около нас се руши!

Алекс прави няколко крачки, навежда глава и забива поглед в земята. Сигурно иска да се наслади на тишината, която се носи из въздуха като воал и покрива всичко около нас. Сега небето е по-тъмно, отколкото беше, когато влязохме тук, и на сивия, изпълнен със сенки фон, тревата изглежда жива, заредена с електричество, сякаш излъчва собствена светлина.