Всичките са празни и никъде не се виждат килии, въпреки че, докато вървим, постепенно започват да се чуват стонове и писъци, както и странни животински звуци: блеене, мучене и мяукане, сякаш група хора имитират селскостопански двор. Сигурно наближаваме психиатричното отделение, но никъде не срещаме други хора, нито медицински персонал или охранители. Няма и пациенти. Навсякъде е толкова спокойно, че ме плаши, а също и тихо, като изключим онези ужасни звуци, които идват сякаш от самите стени. Решавам, че вече мога да говоря, и питам Алекс:
— Как така всички тук те познават?
— Наминавам често — отвръща той, сякаш отговорът му обяснява всичко.
Хората не „наминават“ току-така през Криптата. Това не ти е някой плаж, нито обществена тоалетна!
Решавам, че няма да ми каже нищо повече, и се готвя да го притисна, за да ми обясни по-подробно, когато той издува бузи, въздъхва и казва:
— Баща ми е тук, затова идвам.
Не мислех, че има нещо, което може да ме изненада на това място или да проникне през обвития ми като в облак от мъгла мозък и да ме разбуди, но ето че става точно така.
— Доколкото си спомням, ми каза, че баща ти е мъртъв.
Още в началото Алекс сподели, че баща му е мъртъв, но не се впусна в подробности. Единственото нещо, което успях да изтръгна от него, е, че човекът така и не е разбрал, че му се е родил син. От това заключих, че е починал, преди синът му да се роди.
Раменете на Алекс се повдигат и смъкват: явно, отново въздиша.
— Така е — мърмори той и свива рязко надясно по къс коридор, който свършва пред тежка желязна врата. На нея има изписана една-единствена дума: „Доживотни“. Под страшната дума някой е написал с химикалка „ха-ха“.
— Какво… — чувствам се напълно объркана, но нямам време да формулирам въпроса си. Алекс отваря вратата и посрещналият ни аромат на вятър, трева и свеж въздух е толкова неочакван и ободряващ, че замлъквам и вдишвам дълбоко на големи глътки. Без да осъзнавам, разбирам, че досега съм дишала през устата си.
Оказваме се в малък двор, заобиколен от всички страни от сивите стени на Криптата. Тук тревата е удивително сочна и гъста, стига до коленете ми. Едно самотно криво дърво се издига нагоре от лявата ми страна и в клоните му чурулика птичка. Толкова е хубаво, спокойно и странно да стоим сред малката, затворена между дебелите стени на затвора градина, като в окото на торнадо, да се радваме на тишината и мира, докато всичко около нас се руши!
Алекс прави няколко крачки, навежда глава и забива поглед в земята. Сигурно иска да се наслади на тишината, която се носи из въздуха като воал и покрива всичко около нас. Сега небето е по-тъмно, отколкото беше, когато влязохме тук, и на сивия, изпълнен със сенки фон, тревата изглежда жива, заредена с електричество, сякаш излъчва собствена светлина.






