Всеки момент ще завали. Светът е притихнал миг преди да издиша от себе си натрупаната енергия в истински ураган.
— Ето тук. — Гласът на Алекс звънва изненадващо силно и ме стряска. Той сочи към един камък, забит наполовина в земята. — Ето къде е баща ми.
Вглеждам се и виждам, че има десетки такива камъни в тревата. На пръв поглед изглеждат пръснати случайно из нея, но когато се вглеждам, виждам, че са забити нарочно дълбоко в земята. Някои от тях са покрити с избелели от времето черни букви; почти нищо не се разчита, но на един от тях разпознавам името „Ричард“, на друг — „починал“.
Надгробни камъни.
Чак сега разбирам каква е тази градина. Ние стоим в центъра на гробище.
Алекс сочи голям бетонен къс, плосък като дъска и положен на земята пред краката му. Тук всички букви са ясни, изписани четливо с черен маркер, с леко размазани ръбове, сякаш някой ги повтаря и пренаписва отново и отново през годините. „Уорън Шийтс — Почивай в мир“.
Читать дальше
— Уорън Шийтс — прочитам на глас. Иска ми се да сложа ръка на рамото на Алекс, но не съм сигурна, че сме в безопасност. Виждам няколко прозореца на първия етаж, които гледат към двора, и въпреки че са плътно покрити с мръсотия, някой може да мине покрай тях точно в този момент и да ни види.
— Това баща ти ли е?
Той кима и размърдва рамене, сякаш иска да се отърси от внезапно обзела го дрямка.
— Да.
— Бил е тук?
Едното ъгълче на устните му литва нагоре в усмивка, но останалата част от лицето му остава неподвижна.
— Четиринайсет години.
Той свежда поглед и започва да чертае бавно кръг в прахта с върха на маратонката си — първият признак за притеснение, който показва тази сутрин. Сърцето ми се свива от жал. Откакто го познавам, той непрекъснато ме подкрепя, успокоява и изслушва и през цялото време е носил в сърцето си бремето на собствените си тайни.
— Как е станало? — питам бързо. — Имам предвид какво е…
Изведнъж замлъквам. Не бива да го карам да говори, ако не иска.
Алекс ме поглежда за миг, после пак навежда глава.
— Какво е направил ли? — сега гласът му отново е твърд и уверен. — Не знам. Каквото правят всички хора, затворени в шести сектор. Искал е да живее нормално. Отстоявал е това, в което е вярвал. Не се е предал.
— Какво е сектор шест?
Алекс избягва погледа ми.
— Сектора за смъртните — казва тихо. — Там са главно политически престъпници. Държат ги в отделни килии. Никой не е излязъл оттам. — Ръката му прави полукръг към подаващите се в тревата паметни плочи и повтаря: — Никога.
Спомням си надписа на вратата — „Доживотни“ и под него „ха-ха“.
— Съжалявам, Алекс.
Бих дала всичко, за да го докосна, но единственото, което мога да си позволя, е да пристъпя към него, за да скъся разстоянието между нас.
Най-после той ме поглежда и се усмихва тъжно.






