ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Мама и татко са били само на шестнайсет, когато са се запознали. Можеш ли да си представиш? И тя ме е родила на деветнайсет. — Отпуска се на коляно и прокарва пръст по името на баща си. Сега разбирам, че идва тук и повтаря надписа на плочата, когато думите избледнеят, за да пази спомена за баща си. — Искали са да избягат заедно, но са хванали татко, преди да осъществят плана си. Не съм чувал да са го съдили. Мислех, че е починал. Мама смяташе, че е по-добре за мен да не ми казва истината, а никой в Пустошта не знаеше подробности, за да я опровергае. Предполагам, че за нея самата е било по-лесно да вярва, че наистина е мъртъв. Не е искала да си го представям как гние в това място.

Той продължава да гали с палец буквите от надписа.

— Чичо и леля ми казаха истината, когато навърших петнайсет. Искаха да знам. Дойдох тук да се запозная с него, но… — Той потръпва отново. През тялото му сякаш преминава ток. — Но пристигнах прекалено късно. Беше починал преди няколко месеца и погребан тук, където останките му няма да могат да заразят другите.

Отново ми се завива свят. Стените сега ми изглеждат по-високи и по-близо до нас, притискат ни от всички страни, а небето се отдалечава все повече. „Никога няма да се измъкнем“, минава ми през ума, но аз поемам дълбоко въздух и се опитвам да запазя спокойствие.

Алекс се изправя и ме пита за втори път тази сутрин:

— Готова ли си?

Кимам, макар че не съм убедена. Той си позволява лека усмивка и аз виждам за миг топлината в очите му. Но мигът свършва и той отново приема израз на незаинтересован служител.

Преди да тръгнем, хвърлям последен поглед към гроба. Опитвам се да измисля молитва или нещо подходящо за случая, но не успявам. В книгите не става ясно какво точно се случва, когато умреш. Предполага се, че се разсейваш в нематериалната субстанция, която наричаме Бог, и ставаш част от него, но в училище ни казват, че излекуваните отиват в рая и живеят там в пълна хармония и ред.

— Значи това е името ти — обръщам се към Алекс, но той вече е тръгнал към вратата. — Алекс Уорън.

Той прави неразгадаем жест с глава.

— Така съм записан.

— Но всъщност се казваш Алекс Шийтс — казвам и той кима. Алекс има тайно име, като мен.

Двамата се вглеждаме един в друг и изведнъж усещам физически връзката между нас, толкова е силна, че я виждам как ни огражда, събира ни в едно и ни предпазва. Ето за това мислят хората, когато говорят за Бог, за усещането да си разбиран и защитаван от някого. Като молитва. Тръгвам като замаяна след Алекс. Щом влизаме, онази нетърпима воня ни блъсва отново и аз задържам дъха си.

Минаваме няколко спираловидни коридора. Чувството за мир и тишина, което усетих в градината, изчезва и на негово място отново се настанява страхът, толкова остър, че го усещам като нож.