ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Солта влиза в очите ми и аз примигвам бързо, без да знам дали е от потта, или са сълзи.

Не тичаме много бързо, но днешният спринт е един от най-добрите ни. На петия километър и двете забавяме, по негласно споразумение свиваме надолу към плажа и се просваме на пясъка със смях.

— Две минути — казва задъхано Хана. — Трябва да почина две минути.

— Жалка картинка си ти — казвам, макар да се радвам на почивката не по-малко от нея.

— Присмял се хърбел на щърбел — отвръща тя и мята шепа пясък към мен.

И двете се просваме по гръб с разтворени ръце и крака, сякаш ще правим снежни ангели. Пясъкът е изненадващо хладен и малко влажен. Сигурно сутринта, докато с Алекс сме били в Криптата, все пак са капнали няколко капки дъжд.

Замислям се отново за малката килия, за изписаната по стените дума и за слънчевия лъч през онази буква „О“, като през телескоп, и вълнението отново повдига гърдите ми. В тази секунда мама е някъде там — движи се, диша, съществува.

Добре, аз скоро ще бъда при нея.

На плажа има малко хора, повечето са семейства, излезли на разходка. Един старец върви бавно по брега и на всяка крачка бастунът му се забива в пясъка. Слънцето се крие зад облаците и заливът изглежда сив, с леки зеленикави оттенъци.

— Не мога да повярвам, че само след две седмици вече няма да се притеснявам за вечерния час — казва Хана и се обръща към мен. — За теб са по-малко от три седмици. Шестнайсет дни, нали?

— Да… — неудобно ми е да я лъжа, ставам и прегръщам коленете си с ръце.

Читать дальше

— През първата вечер след процедурата ще остана цяла нощ навън, просто защото мога да го направя. — Тя се надига на лакът и ме стрелка с поглед. — Може да се наговорим и да го направим заедно. Само аз и ти.

Долавям молба в гласа й. Знам, че трябва да отвърна „Да, наистина. Ще бъде супер“. Знам, че това ще я накара да се почувства по-добре. Аз също ще се почувствам по-добре, ако се престоря, че животът си върви както обикновено.

Но не мога да изрека думите. Навеждам глава и започвам да почиствам песъчинките от бедрото си.

— Виж, Хана. Трябва да ти кажа нещо. За процедурата…

— Какво за нея?

Виждам я как застива в напрегнато очакване. Явно усеща, че говоря сериозно и това я тревожи.

— Обещай ми да не се сърдиш. Иначе няма да мога…

Спирам, преди да съм казала: „Ако ми се сърдиш, няма да мога да замина“.

Хана сяда, вдига ръка и се насилва да се засмее:

— Чакай да позная. С Алекс ще се качите на кораб, ще избягате и ще отидете при Невалидните. — Казва го през смях, но аз усещам нервното напрежение зад смеха й. Усещам, че иска да ме предизвика.

Аз не отговарям. Вглеждаме се една в друга и изведнъж смехът и безгрижието я напускат.

— Не говориш сериозно, нали? — казва накрая тя. — Занасяш ме.

— Трябва да отида, Хана — казвам тихо.