Солта влиза в очите ми и аз примигвам бързо, без да знам дали е от потта, или са сълзи.
Не тичаме много бързо, но днешният спринт е един от най-добрите ни. На петия километър и двете забавяме, по негласно споразумение свиваме надолу към плажа и се просваме на пясъка със смях.
— Две минути — казва задъхано Хана. — Трябва да почина две минути.
— Жалка картинка си ти — казвам, макар да се радвам на почивката не по-малко от нея.
— Присмял се хърбел на щърбел — отвръща тя и мята шепа пясък към мен.
И двете се просваме по гръб с разтворени ръце и крака, сякаш ще правим снежни ангели. Пясъкът е изненадващо хладен и малко влажен. Сигурно сутринта, докато с Алекс сме били в Криптата, все пак са капнали няколко капки дъжд.
Замислям се отново за малката килия, за изписаната по стените дума и за слънчевия лъч през онази буква „О“, като през телескоп, и вълнението отново повдига гърдите ми. В тази секунда мама е някъде там — движи се, диша, съществува.
Добре, аз скоро ще бъда при нея.
На плажа има малко хора, повечето са семейства, излезли на разходка. Един старец върви бавно по брега и на всяка крачка бастунът му се забива в пясъка. Слънцето се крие зад облаците и заливът изглежда сив, с леки зеленикави оттенъци.
— Не мога да повярвам, че само след две седмици вече няма да се притеснявам за вечерния час — казва Хана и се обръща към мен. — За теб са по-малко от три седмици. Шестнайсет дни, нали?
— Да… — неудобно ми е да я лъжа, ставам и прегръщам коленете си с ръце.
Читать дальше
— През първата вечер след процедурата ще остана цяла нощ навън, просто защото мога да го направя. — Тя се надига на лакът и ме стрелка с поглед. — Може да се наговорим и да го направим заедно. Само аз и ти.
Долавям молба в гласа й. Знам, че трябва да отвърна „Да, наистина. Ще бъде супер“. Знам, че това ще я накара да се почувства по-добре. Аз също ще се почувствам по-добре, ако се престоря, че животът си върви както обикновено.
Но не мога да изрека думите. Навеждам глава и започвам да почиствам песъчинките от бедрото си.
— Виж, Хана. Трябва да ти кажа нещо. За процедурата…
— Какво за нея?
Виждам я как застива в напрегнато очакване. Явно усеща, че говоря сериозно и това я тревожи.
— Обещай ми да не се сърдиш. Иначе няма да мога…
Спирам, преди да съм казала: „Ако ми се сърдиш, няма да мога да замина“.
Хана сяда, вдига ръка и се насилва да се засмее:
— Чакай да позная. С Алекс ще се качите на кораб, ще избягате и ще отидете при Невалидните. — Казва го през смях, но аз усещам нервното напрежение зад смеха й. Усещам, че иска да ме предизвика.
Аз не отговарям. Вглеждаме се една в друга и изведнъж смехът и безгрижието я напускат.
— Не говориш сериозно, нали? — казва накрая тя. — Занасяш ме.
— Трябва да отида, Хана — казвам тихо.






