ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Вечерята е в седем и половина — казва тя. — Искам да се върнеш по-рано и да ми помогнеш за масата.

— Добре — отговарям бързо.

Хрумва ми, че това спокойствие, това отчуждение, което усещам в момента, е постоянното състояние на всеки излекуван: сякаш между човека и останалите хора има дебело, звукоизолиращо стъкло, през което почти нищо не може да пробие. Казват, че лечението е заради щастието, но вече разбирам, че това не е вярно и никога не е било. Тук става дума за страха: страх от болка, страх от мъка, страх, страх, страх — сляпо животинско съществуване, заключено между дебели стени и тесни коридори, ужасено, глупаво и безпросветно.

И за пръв път, откакто се помня, изпитвам съжаление към Каръл. Само на седемнайсет години съм, но знам нещо, които тя няма как да узнае: знам, че животът не е живот, ако просто се носиш по течението. Знам, че смисълът — единственият смисъл — е да откриеш нещата, които имат значение за теб, и да ги задържиш, да се бориш за тях, да не им позволиш да си отидат.

— Добре — кима Каръл и продължава да стои до вратата, мълчи неловко, както прави винаги, когато иска да каже нещо важно, но не знае как да го направи. — Остават две седмици до процедурата ти — казва най-накрая.

— Шестнайсет дни — уточнявам, но в главата си броя: седем дни. Седем дни до свободата, седем дни и ще съм далече от тези хора, които се разминават помежду си, без да се докоснат, и бутат по инерция незначителния си живот напред към смъртта. Защото за тях между двете няма голяма разлика.

— Нормално е да си нервна — казва тя.

Ето какво я затруднява. Успокояващите думи й костват огромни усилия, защото трябва да си ги спомни. Горката леля Каръл. Животът й преминава в тази кухня, между мръсните чинии и нащърбените консерви със зелен боб, дните й се сливат в един сив поток. Заглеждам се и се изненадвам колко възрастна изглежда. Бръчките са дълбоки, косата сивее. Само очите подсказват, че още е млада: втренчени, леко прозрачни очи, като на всички излекувани, сякаш непрестанно се вглеждат в някаква далечна точка. Сигурно е била хубава като млада, преди да я излекуват — висока като мама и слаба. Мисленият образ на двете момичета в сребристите води на океана, които се плискат една друга, смеят се и се гонят, ме натъжава. Това са нещата, от които човек не бива да се отказва.

— Не, не съм нервна — казвам високо. — Спокойно. Мога да чакам.

Само седем дни.

Какво е красотата? Тя е просто трик, заблуда, взаимодействие между възбудени нервни окончания и електрони, които се сблъскват в очите и мозъка като тълпа от развълнувани ученици при първия училищен звън.

Читать дальше

Ще се оставите ли на тази заблуда? Ще позволите ли да ви измамят?

„За красотата и лъжата“ от „Нова философия“, Елън Дорпшър

Хана вече чака.