— Вечерята е в седем и половина — казва тя. — Искам да се върнеш по-рано и да ми помогнеш за масата.
— Добре — отговарям бързо.
Хрумва ми, че това спокойствие, това отчуждение, което усещам в момента, е постоянното състояние на всеки излекуван: сякаш между човека и останалите хора има дебело, звукоизолиращо стъкло, през което почти нищо не може да пробие. Казват, че лечението е заради щастието, но вече разбирам, че това не е вярно и никога не е било. Тук става дума за страха: страх от болка, страх от мъка, страх, страх, страх — сляпо животинско съществуване, заключено между дебели стени и тесни коридори, ужасено, глупаво и безпросветно.
И за пръв път, откакто се помня, изпитвам съжаление към Каръл. Само на седемнайсет години съм, но знам нещо, които тя няма как да узнае: знам, че животът не е живот, ако просто се носиш по течението. Знам, че смисълът — единственият смисъл — е да откриеш нещата, които имат значение за теб, и да ги задържиш, да се бориш за тях, да не им позволиш да си отидат.
— Добре — кима Каръл и продължава да стои до вратата, мълчи неловко, както прави винаги, когато иска да каже нещо важно, но не знае как да го направи. — Остават две седмици до процедурата ти — казва най-накрая.
— Шестнайсет дни — уточнявам, но в главата си броя: седем дни. Седем дни до свободата, седем дни и ще съм далече от тези хора, които се разминават помежду си, без да се докоснат, и бутат по инерция незначителния си живот напред към смъртта. Защото за тях между двете няма голяма разлика.
— Нормално е да си нервна — казва тя.
Ето какво я затруднява. Успокояващите думи й костват огромни усилия, защото трябва да си ги спомни. Горката леля Каръл. Животът й преминава в тази кухня, между мръсните чинии и нащърбените консерви със зелен боб, дните й се сливат в един сив поток. Заглеждам се и се изненадвам колко възрастна изглежда. Бръчките са дълбоки, косата сивее. Само очите подсказват, че още е млада: втренчени, леко прозрачни очи, като на всички излекувани, сякаш непрестанно се вглеждат в някаква далечна точка. Сигурно е била хубава като млада, преди да я излекуват — висока като мама и слаба. Мисленият образ на двете момичета в сребристите води на океана, които се плискат една друга, смеят се и се гонят, ме натъжава. Това са нещата, от които човек не бива да се отказва.
— Не, не съм нервна — казвам високо. — Спокойно. Мога да чакам.
Само седем дни.
Какво е красотата? Тя е просто трик, заблуда, взаимодействие между възбудени нервни окончания и електрони, които се сблъскват в очите и мозъка като тълпа от развълнувани ученици при първия училищен звън.
Читать дальше
Ще се оставите ли на тази заблуда? Ще позволите ли да ви измамят?
„За красотата и лъжата“ от „Нова философия“, Елън Дорпшър
Хана вече чака.






