ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Подпряна на телената мрежа около пистата, с отметната назад глава и затворени очи, е подложила лице на следобедното слънце. Пуснатата й, разпиляна по гърба коса изглежда бяла на слънцето. Спирам на петнайсет крачки от нея, искам да я запомня точно такава, да задържа този образ в мен завинаги.

Тя отваря очи и ме вижда:

— Още не сме стартирали, а ти вече закъсняваш — казва и поглежда церемониално часовника си.

— Това покана за състезание ли е? — питам и изминавам останалото разстояние между нас.

— Просто факт — ухилва се тя. Но когато приближавам, усмивката й избледнява. — Изглеждаш променена.

— Уморена съм — отвръщам. Сега ми се струва странно да се поздравяваме без целувки и прегръдки, въпреки че между нас винаги е било така, и така трябва да си остане. Струва ми се странно също, че никога не съм й казвала колко много означава за мен. — Беше дълъг ден.

— Искаш ли да споделиш? — присвива очи тя.

Виждам, че е събрала тен през лятото. Луничките по носа й се блъскат една в друга — цяла катастрофа на съзвездия. За мен Хана наистина е най-красивото момиче в Портланд, дори и в целия свят, и фактът, че ще порасне и ще ме забрави, ми действа като юмрук между ребрата. След процедурата едва ли ще си спомня за времето, прекарано с мен, а дори и да си спомни, то ще й изглежда далечно и някак смущаващо, като сън, чиито подробности се изличават от съзнанието ти с времето.

— Може би след кроса — вдигам рамене и млъквам. Не искам да й казвам нищо. Трябва да продължим напред, това е единственият начин. Трябва да вървим напред, каквото и да се случи. Такъв е законът на природата.

— След като хапнеш дръвцето, имаш предвид — казва тя и се навежда напред да разтегне сухожилията си.

— И това го казва човек, дето е лежал на задника си цяло лято?

— Не, ти си лежала — навежда глава тя и ми смига. — Защото не бих нарекла тренировка онова, което правите с Алекс месеци наред.

— Шшшт!

— Споко. Няма никого.

Всичко изглежда толкова нормално, толкова приятно нормално, че ме залива вълна на радост и ми замайва главата. Улиците са нашарени със слънчеви петна и сенки, въздухът мирише на сол, на пържено и почти недоловимо на изхвърлени на пясъка водорасли. Искам да задържа този момент завинаги в себе си, да съхраня в сърцето си частица от стария си живот. Това ще бъде моята тайна.

— Ти гониш — тупвам Хана по рамото и набирам скорост.

Литвам напред, а тя след мен, излизаме от пистата и се насочваме към кейовете без колебания, без уговорки за маршрута. Краката ми са силни и стабилни, раната, която получих онази нощ от кучето, е заздравяла напълно, оставяйки на прасеца ми само малък червеникав белег като усмивка. Свежият въздух пълни гърдите ми, боли, но болката е приятна, напомня ти колко прекрасно е да дишаш, да те боли, да усещаш.