Харесваше ми как ме гледа в очите точно до мига, в който настъпваше неудобството, а после се усмихваше и смекчаваше атаката, ала без да извръща очи.
Тя гледаше света право в очите, от упор, — и това също го обожавах, защото по онова време не обичах света. Той искаше да ме залови или да ме убие. Светът искаше да ме върне в клетката, от която избягах, където добрите — мъже в униформи на надзиратели, на които плащаха, за да постъпват както е нужно — ме оковаха и строшиха костите ми с ритници. Може би той бе прав да го иска. Може би точно това заслужавах. Казват, че репресиите пораждат съпротива у някои хора, и аз се съпротивлявах на света във всяка минута от своя живот.
„Ние със света не си говорим
— каза ми веднъж Карла през онези първи месеци. —
Светът не спира с опитите си да ме спечели отново
— каза тя, —
но нещо не се получава. Сигурно просто не съм от хората, които прощават.“
Забелязах го още от самото начало. Още в първата минута разбрах колко си приличаме. Познавах нейната решителност, почти брутална, и смелост — почти жестока, и самотния й сърдит копнеж да бъде обичана. Знаех всичко това, но нищо не казах. Не й казах колко я харесвам. През онези първи години след бягството ми аз бях вцепенен — потресен от бедите, които се сражаваха една с друга в живота ми. Сърцето ми плаваше из дълбоки и неподвижни води. Никой и нищо не можеше да ми причини болка. Никой и нищо не можеше да ми донесе щастие. Бях закоравял — а това сигурно е най-тъжното, което може да се каже за един мъж.
— Вече стана редовен клиент — подкачи ме тя, разроши с длан косата ми и се настани на моята маса.
Страшно ми хареса, че го направи — това означаваше, че вярно ме е разгадала и беше сигурна, че няма да се обидя. По онова време бях на трийсет — грозен, ръст над средния, широки рамене, изпъчени гърди и дебели ръце. Не ми рошеха често косата.
— Май че, да.
— Значи пак си обикалял с Прабакер? Как мина днес?
— Заведе ме на остров Елефанта да разгледам пещерите.
— Много красиво място — отбеляза тихо тя. Гледаше мен, ала мечтаеше за друго. — Ако ти се удаде възможност, трябва да посетиш пещерите Аджанта и Елора в северната част на щата. Веднъж преспах там — в Аджанта, в една от пещерите. Моят шеф ме заведе.
— Твоят шеф?
— Да, шефът ми.
— Той европеец ли е или индиец?
— Всъщност, нито едно от двете.
— Разкажи ми за него.
— Защо? — тя ме гледаше намръщено право в очите.
Просто бъбрех, опитвах се да я задържа при мен, да я разговоря, и внезапната й предпазливост и това, че настръхна от една-единствена дума във въпроса ми, ме учуди.
— Нищо, нищо — отвърнах усмихнат. — Просто ми е интересно как хората тук си намират работа, как си изкарват прехраната, това е.
— Ами, запознахме се преди пет години по време на един продължителен полет — отвърна тя, вторачена в ръцете си.






