ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Харесваше ми как ме гледа в очите точно до мига, в който настъпваше неудобството, а после се усмихваше и смекчаваше атаката, ала без да извръща очи.

Тя гледаше света право в очите, от упор, — и това също го обожавах, защото по онова време не обичах света. Той искаше да ме залови или да ме убие. Светът искаше да ме върне в клетката, от която избягах, където добрите — мъже в униформи на надзиратели, на които плащаха, за да постъпват както е нужно — ме оковаха и строшиха костите ми с ритници. Може би той бе прав да го иска. Може би точно това заслужавах. Казват, че репресиите пораждат съпротива у някои хора, и аз се съпротивлявах на света във всяка минута от своя живот.

„Ние със света не си говорим

— каза ми веднъж Карла през онези първи месеци. —

Светът не спира с опитите си да ме спечели отново

— каза тя, —

но нещо не се получава. Сигурно просто не съм от хората, които прощават.“

Забелязах го още от самото начало. Още в първата минута разбрах колко си приличаме. Познавах нейната решителност, почти брутална, и смелост — почти жестока, и самотния й сърдит копнеж да бъде обичана. Знаех всичко това, но нищо не казах. Не й казах колко я харесвам. През онези първи години след бягството ми аз бях вцепенен — потресен от бедите, които се сражаваха една с друга в живота ми. Сърцето ми плаваше из дълбоки и неподвижни води. Никой и нищо не можеше да ми причини болка. Никой и нищо не можеше да ми донесе щастие. Бях закоравял — а това сигурно е най-тъжното, което може да се каже за един мъж.

— Вече стана редовен клиент — подкачи ме тя, разроши с длан косата ми и се настани на моята маса.

Страшно ми хареса, че го направи — това означаваше, че вярно ме е разгадала и беше сигурна, че няма да се обидя. По онова време бях на трийсет — грозен, ръст над средния, широки рамене, изпъчени гърди и дебели ръце. Не ми рошеха често косата.

— Май че, да.

— Значи пак си обикалял с Прабакер? Как мина днес?

— Заведе ме на остров Елефанта да разгледам пещерите.

— Много красиво място — отбеляза тихо тя. Гледаше мен, ала мечтаеше за друго. — Ако ти се удаде възможност, трябва да посетиш пещерите Аджанта и Елора в северната част на щата. Веднъж преспах там — в Аджанта, в една от пещерите. Моят шеф ме заведе.

— Твоят шеф?

— Да, шефът ми.

— Той европеец ли е или индиец?

— Всъщност, нито едно от двете.

— Разкажи ми за него.

— Защо? — тя ме гледаше намръщено право в очите.

Просто бъбрех, опитвах се да я задържа при мен, да я разговоря, и внезапната й предпазливост и това, че настръхна от една-единствена дума във въпроса ми, ме учуди.

— Нищо, нищо — отвърнах усмихнат. — Просто ми е интересно как хората тук си намират работа, как си изкарват прехраната, това е.

— Ами, запознахме се преди пет години по време на един продължителен полет — отвърна тя, вторачена в ръцете си.