ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

„Романът на Дейвид Робъртс Шантарам гарантирано ще направи живота Ви по-необикновен… Г-н Робъртс е сравняван с кого ли не — от Мелвил до Хемингуей.“ The Wall Street Journal „Вълнуващо… прочувствено, екранизирано усещане. Сензационно четиво.“ Publishers Weekly „Този, когото Шантарам не успее да докосне, е или без сърце, или мъртъв — или и двете. Не съм имал по-хубави моменти от години. Шантарам просто е «1001 нощи» на Новия век. Всеки, който обича да чете, е търсил тази книга през целия си четящ живот.“ Джонатан Нарол „Блестящо, развлекателно… Дълбокото екранизирано усещане за красота впечатлява.“ USA Today „Тази широка автобиографична новела е ярък разказ за vida loca (лудия живот) на Дейвид Робъртс. Не позволявайте обема на книгата да Ви прогони! Шантарам е един от най-увличащите разкази за лично изкупление, които някога ще прочетете.“ Giant magazine „Елегантно написано, взривяващо с всяка следваща страница. Роман с ключ към отговорите. Пресъздава блестящо Индия, позната на малцина извън нея.“ Kirkus Rewievs „Шантарам е цветна забава, която прераства в нещо колосално и пресъздава пикантния хаос на Бомбай.“ Minneapolis Stars Tribune „Шантарам е истинска епика. Огромна, хаотична, над върха, завладяваща, дълга глупава история.“ The Seattle Times „Ако някой ме попита за какво се отнася книгата, бих отговорил — за всичко, за всичко в света. Грегъри Дейвид Робъртс направи това за Бомбай, което Лоурънс Дюрел направи за Александрия, което Мелвил направи за Южните Морета, а Торо — за Уолдън Понд. Това го прави вечен участник в световната литература.“ Пат Конрой На майка ми Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъцит

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

В този момент усетих как някой ме дърпа за ръкава, обърнах се и видях призрака на една гигантска усмивка и дребосък, прикрепен към нея. Призракът ме дърпаше, щастливо ухилен. Протегнах ръце и го притиснах в прегръдка, а после бързо се наведох и докоснах нозете му — традиционният поздрав за баща или майка. Беше Кишан, бащата на Прабакер. Каза, че дошли в града за празника с Рухмабай, майката на Прабакер, и вдовицата му Парвати.

— Шантарам! — смъмри ме той, когато му заговорих на хинди. — Да не би да си забравил своя прекрасен марати?

Читать дальше

— Извинявай, татко! — засмях се аз и продължих на марати. — Толкова се радвам да те видя! Къде е Рухмабай?

— Ела! — той ме хвана за ръка, все едно бях дете, и ме поведе през бордея.

Стигнахме няколкото колиби, между които и моята, струпани около чайната на Кумар, близо до полумесеца на морския бряг. Джони Пурата беше там заедно с Джитендра, Касим Али Хюсеин и Мария, жената на Джозеф.

— Тъкмо говорехме за теб! — провикна се Джони, след като се ръкувахме и се поздравихме. — Тъкмо си говорехме, че колибата ти пак е празна, и си спомнихме пожара тогава, първия ти ден тук. Голям беше,

на

?

— Беше — промълвих. Сетих се за Раджу и за останалите, загинали в този пожар.

— Е, Шантарам — сгълча ме един глас зад гърба ми на марати, — вече си такъв големец, че не щеш да говориш с простата си селска майка ли?

Завъртях се и видях застаналата наблизо Рухмабай. Наведох се да докосна нозете й, но тя ме спря и допря длани за поздрав. Изглеждаше по-тъжна и по-стара с меката си нежна усмивка, а скръбта беше прошарила силно черната грива на косите й. Но косата израстваше. Дългата коса, която бях видял да пада като умираща сянка, израстваше отново и в гъстите бухнали коси имаше жива надежда.

После тя насочи погледа ми към застаналата до нея жена в бели вдовишки дрехи. Беше Парвати, а до нея стоеше дете. Син. Той се държеше за полите на сарито й. Поздравих я, а после се наведох към момчето, погледнах го в очите и така се смаях, че ченето ми увисна. Обърнах се към възрастните и всички те се усмихнаха и заклатиха глави в отговор, защото детето приличаше досущ на Прабакер. Не просто му приличаше — момчето беше точно копие на човека, когото всички ние обичахме повече от всеки друг, когото познавахме. И когато то ми се усмихна, усмивката, която видях на идеално кръглото му личице, беше неговата — широката усмивка на Прабакер, побираща целия свят.

—

Баби диджийе?

— попитах.

Може ли да го прегърна?

Парвати кимна. Протегнах ръце към него и то дойде при мен без никакви възражения.

— Как се казва? — попитах аз, докато го дундурках на хълбока си и го гледах как се усмихва.

— Прабу — отвърна Парвати. — Нарекохме го Прабакер.

— О, Прабу! Дай целувка на чичо Шантарам! — нареди Рухмабай.