В този момент усетих как някой ме дърпа за ръкава, обърнах се и видях призрака на една гигантска усмивка и дребосък, прикрепен към нея. Призракът ме дърпаше, щастливо ухилен. Протегнах ръце и го притиснах в прегръдка, а после бързо се наведох и докоснах нозете му — традиционният поздрав за баща или майка. Беше Кишан, бащата на Прабакер. Каза, че дошли в града за празника с Рухмабай, майката на Прабакер, и вдовицата му Парвати.
— Шантарам! — смъмри ме той, когато му заговорих на хинди. — Да не би да си забравил своя прекрасен марати?
Читать дальше
— Извинявай, татко! — засмях се аз и продължих на марати. — Толкова се радвам да те видя! Къде е Рухмабай?
— Ела! — той ме хвана за ръка, все едно бях дете, и ме поведе през бордея.
Стигнахме няколкото колиби, между които и моята, струпани около чайната на Кумар, близо до полумесеца на морския бряг. Джони Пурата беше там заедно с Джитендра, Касим Али Хюсеин и Мария, жената на Джозеф.
— Тъкмо говорехме за теб! — провикна се Джони, след като се ръкувахме и се поздравихме. — Тъкмо си говорехме, че колибата ти пак е празна, и си спомнихме пожара тогава, първия ти ден тук. Голям беше,
на
?
— Беше — промълвих. Сетих се за Раджу и за останалите, загинали в този пожар.
— Е, Шантарам — сгълча ме един глас зад гърба ми на марати, — вече си такъв големец, че не щеш да говориш с простата си селска майка ли?
Завъртях се и видях застаналата наблизо Рухмабай. Наведох се да докосна нозете й, но тя ме спря и допря длани за поздрав. Изглеждаше по-тъжна и по-стара с меката си нежна усмивка, а скръбта беше прошарила силно черната грива на косите й. Но косата израстваше. Дългата коса, която бях видял да пада като умираща сянка, израстваше отново и в гъстите бухнали коси имаше жива надежда.
После тя насочи погледа ми към застаналата до нея жена в бели вдовишки дрехи. Беше Парвати, а до нея стоеше дете. Син. Той се държеше за полите на сарито й. Поздравих я, а после се наведох към момчето, погледнах го в очите и така се смаях, че ченето ми увисна. Обърнах се към възрастните и всички те се усмихнаха и заклатиха глави в отговор, защото детето приличаше досущ на Прабакер. Не просто му приличаше — момчето беше точно копие на човека, когото всички ние обичахме повече от всеки друг, когото познавахме. И когато то ми се усмихна, усмивката, която видях на идеално кръглото му личице, беше неговата — широката усмивка на Прабакер, побираща целия свят.
—
Баби диджийе?
— попитах.
Може ли да го прегърна?
Парвати кимна. Протегнах ръце към него и то дойде при мен без никакви възражения.
— Как се казва? — попитах аз, докато го дундурках на хълбока си и го гледах как се усмихва.
— Прабу — отвърна Парвати. — Нарекохме го Прабакер.
— О, Прабу! Дай целувка на чичо Шантарам! — нареди Рухмабай.






