Момченцето ме целуна бързо по бузата, а после обви врата ми с малките си ръчички и ме стисна буйно и силно. Прегърнах го и аз и го притиснах до сърцето си.
— Знаеш ли, Шанту — Кишан поглади издутото си шкембе и се усмихна така, че изпълни света, — твоята къща е празна. Всички сме тук. Можеш да останеш с нас тази вечер. Можеш да спиш тук.
— Помисли си сериозно, Лин — усмихнато ме предупреди Джони Пурата. Пълната Луна се отразяваше в очите му и на нейната светлина яките му бели зъби приличаха на перли. — Ако останеш, ще се разчуе. Първо, тази вечер ще се празнува, а после, като се събудиш, пред колибата ти ще чака дълга-предълга опашка от пациенти,
йаар
.
Подадох момчето на Парвати, избърсах с длан лицето си и пригладих косата си. Гледах хората, заслушан в дишащата пулсираща, смееща се и боричкаща се музика на бордея навсякъде около мен, и си спомних един от любимите изрази на Кадербай. „Всеки удар на човешкото сърце е цяла вселена от възможности“ — често повтаряше той. Стори ми се, че най-сетне съм разбрал какво е искал да каже с това. Опитваше се да ми обясни, че всяка човешка воля притежава силата да преобрази съдбата си. Винаги съм си мислел, че съдбата е нещо неизменимо, отредено за всеки от нас още при раждането му, и вечно като пътя на звездите. Но внезапно осъзнах, че животът е много по-странен и много по-красив. Истината е, че в каквато и игра да попаднеш, какъвто и да е късметът ти, добър или лош, ти можеш напълно да промениш живота си с една-едничка мисъл, с една-едничка проява на обич.
— Ами, отвикнал съм да спя на земята — усмихнах се на Рухмабай.
— Можеш да спиш на
мойто
легло — предложи ми Кишан.
— О, не, недей! — протестирах.
— О, да, настоявам! — и той изкара походното си легло и го пренесе в колибата ми, а Джитендра и останалите се скупчиха около мен, притиснаха ме, накараха ме да се подчиня и виковете и смехът ни се понесоха към разтварящата времето морска всевечност.
Защото точно това правим. Правим крачка с единия крак, после с другия. Отново вдигаме очи към ръмженето и усмивката на света.
Мислим. Действаме. Чувстваме. Вливаме своя малък принос в талазите на доброто и злото, които ту заливат света, ту се оттеглят. Влачим сянката на кръста си с надеждата да преживеем още една нощ. Изтласкваме своите храбри души към обещанията на новия ден. С любов — страстното дирене на истина, по-различна от нашата. С копнеж — чистата и неизразима жажда за спасение. Докато съдбата чака, ние продължаваме да живеем. Бог да ни е на помощ. Да ни прости Господ. Живеем.
Читать дальше
Написването на ШАНТАРАМ ми отне тринайсет дълги и мъчителни години. Първите две редакции на книгата — шест години труд и шестстотин страници — бяха унищожени в затвора.






