ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Разказаха на Мериго за постъпката на Рийагейа, постараха се да убедят четиримата, че Гианея вече не е враг.

Те настояваха на своето.

Гианея беше необходима — искаха да я убедят да лети към родината на четиримата, където тя беше родена, за да помогне да намерят пътя към истинската й родина — към планетата, която тя не познаваше.

В спора с Мериго хората бяха ръководени от други чувства, но и тези съображения бяха достатъчни, за да не я предадат на Мериго.

Казаха му и за това. И отново той не се съгласи: ненавистта беше по-силна от гласа на разума.

Двете страни така и останаха всяка на своето мнение.

За безопасността на Гианея на планетата на четиримата не се страхуваха, щяха да успеят да я защитят от всякаква изненада, но някои се съмняваха, че гостенката ще даде съгласието си.

Муратов реши да изясни този въпрос, като се възползува от поканата на Гианея.

Той дойде точно в определения от нея час.

Гианея беше сама.

Първото, което забеляза Муратов, беше необикновеното облекло на девойката. Тя отново беше в златната рокля, в която за първи път се бе появила пред хората на Хермес.

Той видя малка масичка, сервирана за двама. Две чаши бяха пълни с някакво златисто питие.

Марина не беше там и изглежда Гианея изобщо не я очакваше.

— Помолих я да ме остави сама за цялата вечер — отговори Гианея на въпроса на Виктор. — Тя не знаеше, че вие ще дойдете.

Той не я попита за причината.

Гианея с жест го покани да седне срещу нея. И Муратов изведнъж почувствува, че предстоящият разговор ще бъде необикновен.

— Ето — каза Гианея, като му подаваше два дебели албума. — Тук съм рисувала планетата, откъдето пристигнах при вас. Вземете ги и ги предайте на тези, които ще летят към нея. Нека видят как изглеждат природата и хората на тази планета.

— Значи, вие самата няма да летите? — попита Муратов.

— Не — със странно ожесточение отговори Гианея, — аз завинаги ще остана тук.

— Може би ще промените решението си, ако узнаете, че ние се каним да намерим пътя към вашата първа родина?

— Какво ще правя там? Аз никога не съм я виждала, не я познавам и ще се чувствувам чужда. Рийагейа казваше, че в родината всичко се е изменило, станало е друго.

— Той бил ли е там?

— Не. Но Рийагейа знаеше всичко. Той беше голям учен. Сега аз се радвам, че той умря.

Муратов сложи ръката си върху ръката на Гианея, която беше на масата. Тя трепна, но не се отстрани.

— Повярвайте ми — каза той, — аз съм много огорчен от вашето нещастие. Съчувствувам ви със цялата си душа.

В очите на Гианея блесна ненавист.

— Не смейте да говорите така — каза тя рязко. — Вие оправдахте зверската разправа на тези диваци. Вие не ги наказахте. Впрочем — Гианея неочаквано се засмя.