ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Гианея Георгий Мартинов Оранжево-жълтият кръг, пресечен по диагонал от небесносиня черта, се появи над бетонираната лента на автомагистралата, когато вечебусът се намираше на около петстотин метра. Неподвижен, рязко очертан, пронизан от слънчевите лъчи, които се лееха от безоблачното небе, той блестеше като малко слънце, внезапно изгряло над самото шосе. Във вечебуса прозвуча тих глас: — Внимание! Приближаваме се към линията на кълбекса. Влакът се намира на сто и десет километра. Желаещите да наблюдават преминаването на експреса да вдигнат ръка! В дълбоките кресла седяха тридесетина души — бяха заети само около четвърт от местата. Осемнадесет пътници вдигнаха ръка. Тих, съскащ звук наруши безшумния бяг на колата. Влязоха в действие спирачките. Вечебусът спря до самия оранжевожълт знак, който постепенно избледнявайки, накрая съвсем изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. Макар че само осемнадесет души изявиха желание да видят експреса в пълен ход, слязоха всички пътници. Кълбексът се бе появил не много отдавна и интересът към него още не беше станал навик. Жителите на градовете рядко имаха случай да видят влака по средата на прехода, когато скоростта му достига до шестстотин километра в час. Във вечебуса беше прохладно, а отвън юлското пладне разпръскваше зной. Местността около прелеза беше открита, равнинна. От двете страни на автомагистралата като безкрайна права линия се губеха към хоризонта жълтосивите опори на жлебообразния път, висящ на четири метра от земята. Като че ли нажежени от слънчевите лъчи, със златист блясък светеха полукръглите „релси“. Червените линии, ограждащи от двете страни „платното“ на кълбекса, в ярката светлина на деня изглеждаха като повдигнати, сякаш бяха прокарани не по земята, а направо във въздуха. Пътниците от вечебуса бяха облечени много

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Много ми се иска да летя с тебе — каза Марина, като се вглеждаше с интерес в огромните силуети на корабите от ескадрилата, които матово блестяха под лъчите на ниското слънце, в центъра на гигантския ракетодрум. — Като си помисля само, че нито веднъж не съм била в космоса.

— Как така? А на Луната?

— Е! — девойката се усмихна пренебрежително. — Луната! Това не е космос.

— Видя ли? — Синицин се разсмя от сърце. — Полета до Луната тя не го смята за космически. Скоро ще стигнем дотам, че ще започнат да наричат космос само пространството извън нашата система.

— А къде е Легерие? — попита Марина.

— Той отдавна не е на Земята — отговори Виктор.

Преди две седмици седемте участника в полета на Хермес бяха излетели към Луната, за да се прехвърлят оттам на спътника обсерватория и вече на него да извършат полета до астероида, когато той се приближи към Земята.

Хермес беше вече близо. Настъпиха последните дни от съществуването му като небесно тяло, чуждо на Земята и на нейните обитатели. Отсега той се превръщаше в летяща обсерватория, космически филиал на астрономическия институт, в грандиозен по своите размери звездолет, движещ се в пространството според желанието на хората.

Над полето на ракетодрума се разнесе ниско, продължително изсвирване.

— Време е! — каза Муратов. — Довиждане! Ако ти — обърна се той към сестра си — беше казала по-рано за желанието си, щях да те взема със себе си.

— Аз само така — Марина целуна брат си. — Все едно, сега нямам време.

— Помня добре думите ти, че не ти харесва да летиш в космоса — каза Синицин, като на свой ред се сбогуваше с приятеля си. — Интересно, какво ще кажеш като се върнеш.

— Бъди сигурен, че ще кажа същото.

— Съмнявам се. Космосът увлича.

Над ракетодрума призивно се разнесе второ изсвирване.

— Той трябва да се върне след две седмици — промълви Марина, като се вглеждаше в небето, където вече не се виждаше нищо. — Много ще се безпокоя през цялото време. Пък и не само аз — добави тя, като имаше предвид родителите, сестрите и братята си. — Все пак тези полети са опасни.

— Ами, опасни — отговори Синицин. — Звездолетите са сигурни. Да вървим, Мариночка! Ще закъснеем за самолета.

Тя още веднъж погледна към ясното небе, като че ли се надяваше да види отдалечилите се вече кораби на ескадрилата.

Читать дальше

— Нужно е време, и то не малко — каза тя, — преди хората да свикнат да се отнасят към звездолетите така, както се отнасят към самолетите. А съвсем неотдавна и самолетите изглеждаха опасни.

— Разбира се! Винаги е така. А след това ще се появи нещо ново, което още не ни е известно и тогава хората ще започнат да говорят за звездолетите така, както ти говориш за самолетите. И така нататък — завърши Сергей.

Беше трудно да се ходи.