ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Орки Стен Никълс Посвещава се на Мариане Гей и Ник Филтър, задето бяха щастливи и ме вдъхновяваха с любовта си. Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация. Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването. Ей, оркското войнство, да вдигнем врява, да вдигнем врява и глъчка сега. Когато от странство се връщаме с плячка, с богатства несметни да смаем света. Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни, кажете ни сбогом, къщовници, с песни. Кръвта ни за сеч и разплата жадува, а мечът погибел да сее бленува. Да палим, да грабим, накрая да режем главите от шиите, от пояс кесиите. Врага в битка страшна без жал да затрием, връз гроба му бъчва със ейл да изпием. Над бряг непознат стройна кула стърчеше, в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше. Имотец прибрахме, злодейства пиляхме, живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме. Селяк с тумбак сладка щерка таеше, с нож го ръчнахме, после дълго врещеше. Щом секна да кряка, златцето издаде, щерката търти да бяга, жената турнахме на клада. Да вдигнеме халби, ей оркското войнство, до дъно да пием тръпчивия ейл. Вразите лишихме от чест и достойнство, триумф и богатства славят орка дебел. Стара оркска маршова песен Земята около Страк бе осеяна с трупове. Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват. Всичко това

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Ти за какво намекваш бе?

— Чудя се само трябва ли ни такъв като теб.

«Време е да се намеся — помисли си Страк. — Тези двамата наистина не могат да се понасят. Дали да не ги оставя да се побъхтят малко?»

— С кръв заслужих повишението си в дружината! — Джъп посочи оранжевите татуировки на стотник на скулите си. — Мен поне ме бива за това!

— Бива те, значи? — подсмихна се Хаскеер.

Привлечени от разпрата, към тях се приближиха Койла, Алфрей и неколцина от останалите. По лицата на войниците се четеше задоволство, задето се дърпат двама от старшите. Повечето очакваха Джъп да загуби.

Последва нова размяна на обиди, като този път бяха включени и роднините на участниците. За акцент на едно от оскърбленията Хаскеер сграбчи брадата на Джъп и я дръпна яростно.

— Ако продължаваш да ме дразниш, космата топка такава, ще си изпатиш!

Джъп се освободи и отвърна:

— Аз поне имам коса! А на вас, орките, главите ви са плешиви като човешки задници!

Назряваше моментът думите да преминат в дела. Двамата стояха един срещу друг, стиснали юмруци.

Един войник си проправи път през тълпата.

— Капитане! Капитане!

Зяпачите не посрещнаха с добро око неочакваното прекъсване. Повечето от тях изглеждаха разочаровани.

Страк въздъхна.

— Какво има?

— Намерихме нещо, което трябва да видите.

— Не може ли да почака?

— Не мисля, капитане. Струва ми се важно.

— Хубаво. А вие двамата — престанете! — Хаскеер и Джъп не помръднаха. — Достатъчно, казах! — изръмжа той заплашително. Те отпуснаха юмруци и отстъпиха неохотно назад.

— Дано да е нещо наистина сериозно — рече Страк на войника. Сетне нареди да разположат вечерни постове.

Войникът го поведе назад към крепостта. Завладени от любопитство, Койла, Джъп, Алфрей и Хаскеер ги последваха.

Къщата продължаваше да гори и сега вече пламъците бяха обхванали покрива. Топлината от пожара се усещаше чак при овошките, където войникът свърна встрани. По-високите клони на дръвчетата се бяха запалили от разнасяните от вятъра искри.

Прекосиха овощната градина и се озоваха пред дървен хамбар с широко отворени врати. Вътре двама оръженосци държаха над главите си запалени факли. Единият надзърташе в чувал от зебло. Другият бе застанал на колене и надничаше през отвор на пода.

Страк се приближи и погледна в чувала. Беше пълен с малки полупрозрачни кристали. Имаха нежен розов оттенък.

— Пелуцид — обади се сподавено зад него Койла.

Алфрей облиза пръст и го пъхна сред кристалите. След това го опита на вкус.

— Първо качество.

— Погледнете и тук, капитане — обади се войникът при отвора.

Страк дръпна факлата от ръката му и я промуши през отвора. На трепкащата й светлина се видя тясно мазе, дълбоко колкото да се побере коленичил орк. На пръстения под се въргаляха още два чувала.

Джъп подсвирна възхитен.