ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Орки Стен Никълс Посвещава се на Мариане Гей и Ник Филтър, задето бяха щастливи и ме вдъхновяваха с любовта си. Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация. Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването. Ей, оркското войнство, да вдигнем врява, да вдигнем врява и глъчка сега. Когато от странство се връщаме с плячка, с богатства несметни да смаем света. Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни, кажете ни сбогом, къщовници, с песни. Кръвта ни за сеч и разплата жадува, а мечът погибел да сее бленува. Да палим, да грабим, накрая да режем главите от шиите, от пояс кесиите. Врага в битка страшна без жал да затрием, връз гроба му бъчва със ейл да изпием. Над бряг непознат стройна кула стърчеше, в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше. Имотец прибрахме, злодейства пиляхме, живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме. Селяк с тумбак сладка щерка таеше, с нож го ръчнахме, после дълго врещеше. Щом секна да кряка, златцето издаде, щерката търти да бяга, жената турнахме на клада. Да вдигнеме халби, ей оркското войнство, до дъно да пием тръпчивия ейл. Вразите лишихме от чест и достойнство, триумф и богатства славят орка дебел. Стара оркска маршова песен Земята около Страк бе осеяна с трупове. Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват. Всичко това

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Ноздрите й леко потрепваха от усилието да преглътне обидата от това, че още веднъж я бяха направили на глупачка само защото бе най-новата в дружината.

«Има още много да учи — помисли си Страк. — И дано го научи бързо.»

— Долу нещата вече се успокоиха. — Алфрей посочи към равнината, където доскоро бушуваше битката. — И там спечелихме.

Читать дальше

— Както и се очакваше — отвърна Страк. Изглежда въпросът не го интересуваше.

Алфрей забеляза раната на Койла.

— Искаш ли да я погледна?

— Нищо особено. По-късно — тя погледна към Страк. — Не е ли време да тръгваме?

— Алфрей, намери каруца за ранените. Мъртвите ще оставим на лешоядите. Пригответе се за марш на скок до Каменна могила. — Той изгледа останалите войници, които слушаха разговора.

Лицата им в миг се изопнаха.

— Скоро ще се смрачи — припомни му Джъп.

— Е, и какво? Още можем да ходим, нали? Освен ако не ви е страх от тъмното!

— Ех, ние, нещастни пехотинци — подметна един от войниците, докато минаваше край него.

Страк се извъртя и го ритна в задника.

— Да не съм те чул да го повтаряш, копелдак нещастен!

Войникът вресна изплашено и побягна настрани.

Койла и останалите избухнаха в дружен смях.

Откъм обора се чу глъчка и странно квичене. Двама от войниците се бяха покатерили на оградата и гледаха нещо вътре.

— Какво става? — попита Страк.

— Изплашени са от нещо — обясни единият от войниците. — Не е нормално — добави той.

Страк се покатери на оградата.

Най-близкото животно бе на един разтег от него. Два пъти по-високо от среден на ръст орк, то се бе изправило на задните си крака, чиито заострени нокти бяха забити дълбоко в меката почва. Гърдите на котешкото му тяло се бяха издули, а късата, жълтеникава козина — нарошила. Орловата му глава се местеше с накъсани, отривисти движения, а извитият клюн потракваше нервно. Големите, хлътнали в тъмните орбити очи не спираха нито за миг. Ушите му бяха настръхнали и трепереха разтревожено.

Чудовището несъмнено бе твърде възбудено, но въпреки това в позата му се наблюдаваше причудливо благородство.

От останалите добичета, които наброяваха поне стотина, повечето стояха на четири крака, но с извити гърбове, въпреки че тук-там се виждаха и други, изправени на задните си крака животни, които си разменяха удари с късите си предни лапи. Дългите им извити опашки шляпаха ритмично.

Отнякъде полъхна ветрец и донесе със себе си тежката миризма на грифонски изпражнения.

— Гант е прав — кимна Хаскеер към войника, който ги бе заговорил. — Нещо тук не е наред. Грифоните трябва да се скитат на воля из цялата Марас-Дантия.

— Много поетично, Хаскеер — сряза го Страк.

Хаскеер изглеждаше обиден.

— Исках само да кажа, че те бяха свободни животни, докато не се появиха човеците.