Ноздрите й леко потрепваха от усилието да преглътне обидата от това, че още веднъж я бяха направили на глупачка само защото бе най-новата в дружината.
«Има още много да учи — помисли си Страк. — И дано го научи бързо.»
— Долу нещата вече се успокоиха. — Алфрей посочи към равнината, където доскоро бушуваше битката. — И там спечелихме.
Читать дальше
— Както и се очакваше — отвърна Страк. Изглежда въпросът не го интересуваше.
Алфрей забеляза раната на Койла.
— Искаш ли да я погледна?
— Нищо особено. По-късно — тя погледна към Страк. — Не е ли време да тръгваме?
— Алфрей, намери каруца за ранените. Мъртвите ще оставим на лешоядите. Пригответе се за марш на скок до Каменна могила. — Той изгледа останалите войници, които слушаха разговора.
Лицата им в миг се изопнаха.
— Скоро ще се смрачи — припомни му Джъп.
— Е, и какво? Още можем да ходим, нали? Освен ако не ви е страх от тъмното!
— Ех, ние, нещастни пехотинци — подметна един от войниците, докато минаваше край него.
Страк се извъртя и го ритна в задника.
— Да не съм те чул да го повтаряш, копелдак нещастен!
Войникът вресна изплашено и побягна настрани.
Койла и останалите избухнаха в дружен смях.
Откъм обора се чу глъчка и странно квичене. Двама от войниците се бяха покатерили на оградата и гледаха нещо вътре.
— Какво става? — попита Страк.
— Изплашени са от нещо — обясни единият от войниците. — Не е нормално — добави той.
Страк се покатери на оградата.
Най-близкото животно бе на един разтег от него. Два пъти по-високо от среден на ръст орк, то се бе изправило на задните си крака, чиито заострени нокти бяха забити дълбоко в меката почва. Гърдите на котешкото му тяло се бяха издули, а късата, жълтеникава козина — нарошила. Орловата му глава се местеше с накъсани, отривисти движения, а извитият клюн потракваше нервно. Големите, хлътнали в тъмните орбити очи не спираха нито за миг. Ушите му бяха настръхнали и трепереха разтревожено.
Чудовището несъмнено бе твърде възбудено, но въпреки това в позата му се наблюдаваше причудливо благородство.
От останалите добичета, които наброяваха поне стотина, повечето стояха на четири крака, но с извити гърбове, въпреки че тук-там се виждаха и други, изправени на задните си крака животни, които си разменяха удари с късите си предни лапи. Дългите им извити опашки шляпаха ритмично.
Отнякъде полъхна ветрец и донесе със себе си тежката миризма на грифонски изпражнения.
— Гант е прав — кимна Хаскеер към войника, който ги бе заговорил. — Нещо тук не е наред. Грифоните трябва да се скитат на воля из цялата Марас-Дантия.
— Много поетично, Хаскеер — сряза го Страк.
Хаскеер изглеждаше обиден.
— Исках само да кажа, че те бяха свободни животни, докато не се появиха човеците.






