ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Орки Стен Никълс Посвещава се на Мариане Гей и Ник Филтър, задето бяха щастливи и ме вдъхновяваха с любовта си. Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация. Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването. Ей, оркското войнство, да вдигнем врява, да вдигнем врява и глъчка сега. Когато от странство се връщаме с плячка, с богатства несметни да смаем света. Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни, кажете ни сбогом, къщовници, с песни. Кръвта ни за сеч и разплата жадува, а мечът погибел да сее бленува. Да палим, да грабим, накрая да режем главите от шиите, от пояс кесиите. Врага в битка страшна без жал да затрием, връз гроба му бъчва със ейл да изпием. Над бряг непознат стройна кула стърчеше, в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше. Имотец прибрахме, злодейства пиляхме, живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме. Селяк с тумбак сладка щерка таеше, с нож го ръчнахме, после дълго врещеше. Щом секна да кряка, златцето издаде, щерката търти да бяга, жената турнахме на клада. Да вдигнеме халби, ей оркското войнство, до дъно да пием тръпчивия ейл. Вразите лишихме от чест и достойнство, триумф и богатства славят орка дебел. Стара оркска маршова песен Земята около Страк бе осеяна с трупове. Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват. Всичко това

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Това е повече, отколкото съм виждал през целия си живот!

Забравил за доскорошните дрязги с джуджето, Хаскеер се присъедини към него.

— И като си помислиш само колко струва!

— Какво ще кажете да го пробваме? — предложи обнадеждено Джъп.

— Няма нищо лошо, капитане — подкрепи го Хаскеер. — Не заслужаваме ли поне мъничко, след като изпълнихме задачата?

— Ами, знам ли…

Койла имаше замислен вид, но не каза нищо.

Алфрей бе този, който ги върна към грубата действителност.

— По-добре да не караме кралицата да чака. — Той кимна към цилиндъра.

Страк сякаш не го чу. Загреба шепа кристали и ги остави да се изсипят от разтворените си пръсти.

— Това е цяло състояние в пари и власт. Представете си как ще натъпче ковчежето на господарката.

— Именно — кимна ентусиазирано Джъп. — Успешно завършена мисия, победа в боя, че и три чувала кристални «светкавици» в добавка. Със сигурност те чака повишение!

Читать дальше

— Надявай се, капитане — захили се Хаскеер. — Предадеш ли го веднъж в ръчичките на кралицата, колко от това ще видим? В нея има достатъчно от човешкото, за да съм сигурен в отговора на този въпрос.

Тези думи наклониха везните.

Страк изтупа кристалите от ръцете си.

— Няма да я заболи от това, което не знае — реши той. — А и нищо няма да се промени, ако закъснеем с час-два. Дженеста ще е доволна и от това, което ще й занесем.

Някои надмогват нетърпението си с такт и благоприличие. Други намират неизпълнението на своите желания за непоносима тежест. Първите притежават завиден стоицизъм. Вторите могат да бъдат опасни.

Кралица Дженеста несъмнено принадлежеше към втората категория. А в момента нетърпението й бе извънмерно.

От дружината на Върколаците, пратена на свещена мисия, нямаше ни вест, ни кост. Тя знаеше, че битката е приключила и че победата е нейна, но войниците все още не бяха донесли онова, което сюзеренът им тъй много очакваше.

Живи щеше да ги одере, когато се явяха пред нея. Ако пък не бяха изпълнили задачата, очакваше ги дори по-страшна участ.

За да разсее нетърпението си, тя бе заповядала да й подготвят малка забава. Щеше да е колкото извор на удоволствие, толкова и необходимост. Както обикновено, трябваше да се проведе в нейната светая светих — най-вътрешното помещение на личните й покои.

Стаята, която се намираше дълбоко в подземията на нейния дворец в Каменна могила, бе издялана в скалата. Десетина масивни колони подкрепяха високия сводест таван. Фенерите и светилниците сееха оскъдна светлина, тъй като Дженеста предпочиташе сумрака.

Странни кабалистични писания красяха стените. Захабените гранитни плочи на пода бяха покрити с вълнени килими, резбованият дървен трон бе разположен непосредствено до огнището.

Две неща доминираха в тези подземни покои.