ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Орки Стен Никълс Посвещава се на Мариане Гей и Ник Филтър, задето бяха щастливи и ме вдъхновяваха с любовта си. Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация. Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването. Ей, оркското войнство, да вдигнем врява, да вдигнем врява и глъчка сега. Когато от странство се връщаме с плячка, с богатства несметни да смаем света. Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни, кажете ни сбогом, къщовници, с песни. Кръвта ни за сеч и разплата жадува, а мечът погибел да сее бленува. Да палим, да грабим, накрая да режем главите от шиите, от пояс кесиите. Врага в битка страшна без жал да затрием, връз гроба му бъчва със ейл да изпием. Над бряг непознат стройна кула стърчеше, в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше. Имотец прибрахме, злодейства пиляхме, живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме. Селяк с тумбак сладка щерка таеше, с нож го ръчнахме, после дълго врещеше. Щом секна да кряка, златцето издаде, щерката търти да бяга, жената турнахме на клада. Да вдигнеме халби, ей оркското войнство, до дъно да пием тръпчивия ейл. Вразите лишихме от чест и достойнство, триумф и богатства славят орка дебел. Стара оркска маршова песен Земята около Страк бе осеяна с трупове. Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват. Всичко това

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Тя предизвика у затворника сърцебиене и едновременно с това пробуди в душата му неясно чувство на отвращение. В свят, изобилстващ от расови различия, тя бе нещо невиждано от него досега.

— Не показваш нужното уважение — отбеляза кралицата. Забележката й го стресна. Сякаш му даде да разбере, че тук нищо не може да остане скрито.

Затворникът се изтръгна от унеса на съзерцанието си. Въпреки болката на устните му затрепка цинична усмивка. Погледна към веригите, с които го бяха оковали, и проговори за първи път:

— Няма как, дори да го исках.

Дженеста също се засмя.

— Моите стражници с радост ще ти помогнат.

Войниците го принудиха да коленичи.

— Така е по-добре — отбеляза тя със сладък гласец.

Озовал се на нивото на гърдите й, затворникът едва сега забеляза ръцете й. Пръстите й бяха издължени повече от нормалното и завършваха с два пъти по-дълги нокти. Тя се приближи към него и докосна съвсем леко раните на гърба му. Направи го почти нежно, ала въпреки това той трепна. Тя прокара нокът по дължината на една от резките. След нокътя й остана кървава диря. Човекът изстена. Дженеста дори не се постара да скрие задоволството си.

— Проклета да си, езическа кучко!

Тя се разсмя.

— Типичен унист. Всеки, който не изповядва религията ви, е езичник. Но вие самите сте повече от смешни с представите ви за един-единствен бог.

— Докато вие пък почитате стари и мъртви богове.

— Колко малко знаеш. Религията на пантеонистите съдържа дори по-стари богове от нашите. Живи богове, ако искаш да знаеш.

Той се закашля, прегърбен и измъчен.

— А ти към пантеонистите ли се числиш?

— И какво, ако е така?

— Пантеонистите също са еретици, но поне са хора.

— Докато аз не съм, и следователно не мога да изповядвам религията им? Невежеството ти е типично за твоята раса. Пътят на пантеонистите е пътят на всички. Освен това, аз съм човек, макар и отчасти.

Той повдигна учудено вежди.

— Не си ли виждал досега хибрид? — Тя не изчака отговора. — Очевидно не. Аз съм наполовина нияд, наполовина човек, но съм взела най-доброто и от двете раси.

— Най-доброто? Подобно единение е направо богохулство!

Кралицата, изглежда, намери думите му за забавни, защото отметна назад глава и отново се разсмя.

— Но стига празни приказки. Не те докараха тук само за да поспорим. — Тя кимна на войниците. — Пригответе го.

Отново го изправиха на крака и го отведоха при мраморната маса, където го вдигнаха под мишниците. Той извика от болка, когато го стовариха върху твърдата повърхност. Стражниците свалиха оковите му и го приковаха отново, този път за масата.

Когато приключиха, Дженеста им даде знак да си вървят. Те се поклониха и излязоха.

Дженеста се приближи до огнището и метна вътре малко изсушени ароматични листа. Въздухът се изпълни с упойваща миризма.