ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Орки Стен Никълс Посвещава се на Мариане Гей и Ник Филтър, задето бяха щастливи и ме вдъхновяваха с любовта си. Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация. Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването. Ей, оркското войнство, да вдигнем врява, да вдигнем врява и глъчка сега. Когато от странство се връщаме с плячка, с богатства несметни да смаем света. Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни, кажете ни сбогом, къщовници, с песни. Кръвта ни за сеч и разплата жадува, а мечът погибел да сее бленува. Да палим, да грабим, накрая да режем главите от шиите, от пояс кесиите. Врага в битка страшна без жал да затрием, връз гроба му бъчва със ейл да изпием. Над бряг непознат стройна кула стърчеше, в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше. Имотец прибрахме, злодейства пиляхме, живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме. Селяк с тумбак сладка щерка таеше, с нож го ръчнахме, после дълго врещеше. Щом секна да кряка, златцето издаде, щерката търти да бяга, жената турнахме на клада. Да вдигнеме халби, ей оркското войнство, до дъно да пием тръпчивия ейл. Вразите лишихме от чест и достойнство, триумф и богатства славят орка дебел. Стара оркска маршова песен Земята около Страк бе осеяна с трупове. Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват. Всичко това

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Бяха някъде по средата на склона, вкопчени в яростна сеч с врага.

Той им обърна гръб и огледа солидните дървени стени на крепостта на върха. Имаше още доста път до тежките порти и немалко противници за избиване. А същевременно редиците на съратниците му сякаш се топяха.

Страк напълни гърдите си с леден въздух и усети как се изпълва с живот насред това зловещо царство на смъртта.

Най-сетне, задъхана, Койла се изравни с него.

— Ама и вие сте едни бързаци — бе сухият му коментар. — Вече си мислех, че ще щурмувам крепостта сам.

Тя посочи мелето зад тях.

— Тия доста се постараха да ни задържат.

Двамата си размениха почти налудничави усмивки.

«И нея я е обхванало кръвожадно настроение — отбеляза той. — Това е добре.»

Алфрей, пазачът на знамето на Върколаците, застана до тях и заби дръжката в полузамръзналата земя. Двайсетина от воините на дружината побързаха да образуват кръг около него. Алфрей забеляза, че на главата на един от оръженосците е зейнала зловеща рана, извади бинт от пояса си и се зае да попива кръвта.

Стотниците Хаскеер и Джъп си проправиха път през оределия строй. Както обикновено, първият имаше мрачен вид, а лицето на втория оставаше непроницаемо.

— Поразходихте ли се? — сдъвка ги саркастично Страк.

Джъп игнорира откритата подигравка и попита хрипливо:

— Сега какво ще правим, капитане?

— А ти как мислиш, дребосък? Че ще спрем, да си наберем цветя? — Страк втренчи яден поглед в своя заместник. — Качваме се горе и довършваме започнатото.

— Как?

Койла оглеждаше сивото небе, засенчила очите си с ръка.

— С фронтална атака — ето как — отвърна Страк. — Да имаш по-добър план?

— Не. Но хълмът пред нас е съвсем открит. Ще дадем много жертви.

— Сякаш досега не сме давали. — Капитанът се изплю, пропускайки на косъм краката на стотника. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, можем да се посъветваме с нашия стратег. Койла, какво смяташ?

— Какво? — Тя продължаваше да разглежда облаците.

— Събуди се, десетник! Попитах те…

— Виждате ли това? — Тя посочи към небето.

Една черна точка се спускаше през облаците. Беше твърде далеч, за да различат подробности, но всички се досетиха какво е.

— Може да ни е от полза — отбеляза Страк.

На лицето на Койла се изписа съмнение.

— Възможно. Но като ги знам какви са своенравни… най-добре да си намерим укритие.

— Къде? — Хаскеер огледа голия връх.

Точката се увеличаваше бързо.

— Движи се по-бързо от искра в пъкъла — подметна Джъп.

— И се спуска прекалено стремглаво — добави Хаскеер.

Сега масивното тяло и широките нащърбени криле се различаваха ясно. Вече нямаше никакво съмнение. Гигантското тромаво чудовище летеше право към бойното поле. Бойците и от двете страни замръзнаха и вдигнаха нагоре глави. Някои побягнаха от черната му сянка.