ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Орки Стен Никълс Посвещава се на Мариане Гей и Ник Филтър, задето бяха щастливи и ме вдъхновяваха с любовта си. Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация. Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването. Ей, оркското войнство, да вдигнем врява, да вдигнем врява и глъчка сега. Когато от странство се връщаме с плячка, с богатства несметни да смаем света. Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни, кажете ни сбогом, къщовници, с песни. Кръвта ни за сеч и разплата жадува, а мечът погибел да сее бленува. Да палим, да грабим, накрая да режем главите от шиите, от пояс кесиите. Врага в битка страшна без жал да затрием, връз гроба му бъчва със ейл да изпием. Над бряг непознат стройна кула стърчеше, в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше. Имотец прибрахме, злодейства пиляхме, живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме. Селяк с тумбак сладка щерка таеше, с нож го ръчнахме, после дълго врещеше. Щом секна да кряка, златцето издаде, щерката търти да бяга, жената турнахме на клада. Да вдигнеме халби, ей оркското войнство, до дъно да пием тръпчивия ейл. Вразите лишихме от чест и достойнство, триумф и богатства славят орка дебел. Стара оркска маршова песен Земята около Страк бе осеяна с трупове. Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват. Всичко това

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Не бих могъл и да отворя вратата отвън. Само слуагите знаят как да го сторят. Сигурен съм, че мога да открия начина в умовете им, но не ми се ще да се приближавам към тях. По-скоро бих искал да примамим вътре един от тях. Получи ли се, идва вашата част от плана. Трябва да го надвиете.

— Значи те могат да бъдат побеждавани?

— О, да. Те не са нито неуязвими, нито безсмъртни, макар че са необичайно силни и дълголетни.

— А умението им да предизвикват болка?

— Това е задача за мен и Санара. Ние ще го нападнем мислено, а вие — с каквото ви попадне под ръка. Зная, че нямате оръжия.

— Но ни бива да импровизираме — увери го Джъп.

— Чудесно. Защото в никакъв случай не трябва да подценявате могъществото на слуагите. Атакувайте без колебание и с цялата си сила.

— Разчитай на това — рече джуджето.

— Тогава се пригответе. Започваме.

Серафейм се скри отново в сенките.

Той продължи да се придържа към тях и след като напусна стаята.

Ботушите му не издаваха никакъв звук върху плътния слой от прах, покриващ коридорите. Отваряше врата след врата, готов да се скрие при първия признак за опасност, но както бе предполагал, слуагите все още не се бяха надигнали от ледените си леговища.

По някое време небето на югоизток започна да просветлява и той долови далечен и слаб тропот, който означаваше, че слуагите се връщат. Серафейм се прилепи към мраморните стени и надзърна внимателно зад ъгъла.

Бяха четирима, с тела, които непрестанно се меняха от едно грозно превъплъщение в друго.

Серафейм отстъпи предпазливо назад.

Беше се надявал да срещне по-малко, но нямаше време да изчаква друг удобен момент. Събра кураж, изпречи се на пътя им и дори вдигна ръка в подигравателен поздрав.

В същия миг го прониза остра болка. Но той бе подготвен за това и без да губи време, побягна назад.

Те го последваха. Двама имаха ужасяващи крайници като при насекомите и с тяхна помощ се придвижваха бързо по пода. От раменете на третия изникнаха люспести криле, които издаваха пукот, докато цепеха въздуха. Но коридорът бе твърде тесен, за да се разгънат напълно. Чудовището едва успя да се издигне и увисна над четвъртото, което наподобяваше плужек и оставяше след себе си влажна и лепкава диря.

Серафейм с лекота поддържаше нужната дистанция. Той притича през коридора с отворените врати и достигна една тъмна галерия, където спря, за да си поеме дъх.

По-нататък следваше спираловидно стълбище. Истински кошмар бе да се катери по безкрайните стъпала, защото силите му бързо се топяха. Преследвачите започнаха да го застигат. В душата му се зароди предателската мисъл, че може би няма да успее.

Читать дальше

Краката му бяха натежали като дънери, въздухът излизаше със свистене от горящите му гърди. Всяко стъпало му костваше огромни усилия.