ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Апокалипсис Джон Скальци На Мег Франк и Джеси Лип Години по-късно Ленсън Орнил размишляваше за иронията във факта, че и началото, и краят на неговата искрена вяра бяха белязани от една и съща ругатня. — Мамка му! — каза Гонри Орнил на съпруга си Танс на мостика в техния кораб „С това не сме се съгласявали“. Танс отмести поглед от пулта, на който показваше на техния единайсетгодишен син някои тънкости в управлението на енергийните системи в целия кораб. — Какво става? — попита той. — Нали помниш онзи имперски кораб, който уж не ни преследваше? — Ами да. — Вече ни преследва. Ленсън видя как баща му се намръщи, махна с жест от екрана енергийната схема и я смени с навигационните данни. На екрана се появи целият трафик между космическата станция Кумази и плитчината на Потока, през която „Не сме“ щеше да се насочи към Йогякарта, за да пристигне там след пет седмици. Имаше предимно кораби на независими търговци или Домове. Имаше и два кораба на имперския боен флот. Единият — „Оливиър Брансид“, се бе насочил току-що по траектория за прехващане на „Не сме“ след около шест часа, малко преди влизането в плитчината. — Нали уж си платихме — каза Танс на съпругата си. — Да, платихме си — натърти тя. Танс посочи безмълвно работния си екран: „Както изглежда, не сме“. — Във флота има нов командир — намеси се Дженаро Партридж от комуникационния пулт. И тя беше част от вахтата на мостика. — Чух Самхир да споменава в столовата. Предупредили го за този тип, докато наглеждал товаренето на стоката. — Чак сега ли ни казваш? — сопна й се Танс. — Съжалявам. Приказвахме си, докато се хранехме. Предполагах, че Самхир е споделил с вас. — Щях да ви уведомя — избълва ковчежникът на кораба Самхир Ган, щом нахълта на мостика след три минути. Ленсън се взря в леко задъхания Ган и си спомни, че неговият

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

А тези отношения включваха и „стари уговорки“, за чието значение Ленсън се досещаше отскоро — даваха се пари и други ценни неща на някои хора, и то по начини, които явно не бяха съвсем законни.

Ленсън нямаше свое мнение по въпроса — още беше достатъчно млад, за да вярва, че всичко сторено от родителите му поначало е правилно, а и за да се отегчава от досадните дреболии в техните занимания. И все пак му се струваше, че това е твърде заобиколен път към постигането на техните цели.

— Кой ти каза? — попита Гонри.

— Сибел Такат — обясни Ган. — Моята колежка в „Страхотна“.

Ленсън се досети, че Ган говори за кораба „Това е страхотна гледка“, с който споделяха товарен шлюз в търговската станция на Кумази. По-малките кораби, като „Не сме“ и „Страхотна“, често наемаха съвместно товарни помещения в станцията, за да намалят разходите си. Случваха се и бъркотии по време на товаренето и разтоварването, когато неща, предназначени за единия кораб, попадаха в другия. Ленсън вече се питаше дали и това не е част от „старите уговорки“.

— Тя спомена — продължи Ган, — че отдавнашен неин познат във флота отказал поредната вноска. Оправдал се, че хората на Уит вече го дебнат много зорко.

— Щяхме да имаме по-голяма полза от тази информация, ако я бяхме научили по-рано — натърти Гонри.

— Съжалявам — повтори Ган. — Щях да ви съобщя. Помислих, че според Сибел само са започнали да се отнасят по-строго към рушветите и се налага да ги даваме по-незабелязано. Не съм си представял, че това означава кораб на флота да ни подгони към плитчината на Потока.

Танс погледна Партридж.

— Някакви съобщения от онези?

Читать дальше

— Нищо не са предавали — отвърна Партридж. — Само се насочиха да ни прехванат.

— Не сме достигнали пълна мощност — напомни Гонри на съпруга си. — Можем да им избягаме.

Танс поклати глава.

— Рано е. — Посочи маркера на „Брансид“ на екрана пред себе си. — Това е голям, много масивен кораб. Ускорява по-бавно, но иначе е по-бърз от нас. Ако зафучим с все сила още сега, ще ни настигне преди плитчината.

— Ако ни спипат със стоката, която натоварихме, ще ни го начукат — намеси се Ган, но след миг се усети на кого го казва. — Ъъ… извинете, сър.

Танс кимна разсеяно, пръстите му се плъзгаха над пулта. Ленсън се загледа в тях и разбра, че баща му прави изчисления за „Не сме“ и „Брансид“. Не схващаше подробностите, но чу тихото доволно сумтене на Танс, който вдигна глава към него.

— Знаеш ли какво правя? — попита капитанът сина си.

— Не.

— Опитай да отгатнеш.

— Искаш да избягаш от онзи кораб.

— Позна. Но знаеш ли как ще го направим? Вече казах, че ако ускорим веднага, те ще ни догонят.

— Не знам.

— Хайде, Лен, искам да мислиш заедно с мен.

Ленсън поумува.