— Засега по малко. Отначало загубих много, но люкът се затвори и аз го уплътних. Ала още излиза въздух през вентилацията.
Гонри изви глава, за да извика на някого на мостика. Пак се вторачи в сина си.
— Ще оправим това най-напред — каза тя — и ще ти осигурим още въздух.
— Колко време ще отнеме? — попита момчето.
— Няма да е много — обеща майка му. — Ще бъдеш ли смел дотогава?
— То се знае — отвърна Ленсън.
Но два часа по-късно въздухът доста се разреди, Ленсън загуби смелостта си и се разплака за малко. Когато минаха три часа, паниката му се развихри и Танс Орнил положи огромни усилия да го убеди по таблета да не диша с все сила, за да не изчерпи намаляващите запаси от кислород.
Изнизаха се четири часа и за пръв път в живота си Ленсън отправи молитва към Пророчица Рашела.
Когато изтекоха пет часа, тя му се яви.
Ленсън вдигна поглед към грейналото лице на Пророчицата, чиято невъзмутима, безметежна усмивка някак не стигаше до очите й в пълно съответствие с най-добрите традиции на религиозната иконография, в която боговете, богините и пророците успяваха най-много да извият равнодушно нагоре ъгълчетата на устните си. Въпреки това усмивката успокои и сгря Ленсън.
— Страх ме е — призна той пред Пророчицата.
Тя продължи да му се усмихва с такава лъчезарна утеха, с която не можеха да се мерят никакви думи. Сякаш му казваше, или поне така му се струваше (а защо да се съмнява тъкмо в такъв момент?), че е дошла, защото й се е помолил, явила му се е лично и присъствието й е доказателство, че той — Ленсън Орнил, не само ще оцелее, но и са му отредени велики дела.
Именно там, в тишината на своята каюта, вперил поглед в Пророчицата и примигващ мудно, Ленсън Орнил посвети живота си на Църквата на Взаимозависимостта.
Пророчицата продължи да му се усмихва още малко, сякаш приемаше неговия дар за нейната църква.
И тогава вентилационните отвори се отвориха с тракане, за да напълнят каютата със свеж въздух. Ленсън Орнил поглъщаше необуздано прекрасния кислород и накрая припадна насред религиозния си екстаз.
— Изглежда ми като типичен случай на хипоксия — каза Танс Орнил на сина си по-късно вечерта в малкия лазарет на кораба.
Той бе влязъл пръв в каютата и хъркането на момчето прогони в миг напиращия ужас. Когато Ленсън се опомни в лазарета, първата му работа бе да разкаже на родителите си за случилото се чудо.
— Липсвал ти е кислород, а ти тъкмо си чел за Пророчицата преди атаката срещу нас — продължи Танс. — Съвсем нормално е да си имал халюцинации за нея.






