ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Апокалипсис Джон Скальци На Мег Франк и Джеси Лип Години по-късно Ленсън Орнил размишляваше за иронията във факта, че и началото, и краят на неговата искрена вяра бяха белязани от една и съща ругатня. — Мамка му! — каза Гонри Орнил на съпруга си Танс на мостика в техния кораб „С това не сме се съгласявали“. Танс отмести поглед от пулта, на който показваше на техния единайсетгодишен син някои тънкости в управлението на енергийните системи в целия кораб. — Какво става? — попита той. — Нали помниш онзи имперски кораб, който уж не ни преследваше? — Ами да. — Вече ни преследва. Ленсън видя как баща му се намръщи, махна с жест от екрана енергийната схема и я смени с навигационните данни. На екрана се появи целият трафик между космическата станция Кумази и плитчината на Потока, през която „Не сме“ щеше да се насочи към Йогякарта, за да пристигне там след пет седмици. Имаше предимно кораби на независими търговци или Домове. Имаше и два кораба на имперския боен флот. Единият — „Оливиър Брансид“, се бе насочил току-що по траектория за прехващане на „Не сме“ след около шест часа, малко преди влизането в плитчината. — Нали уж си платихме — каза Танс на съпругата си. — Да, платихме си — натърти тя. Танс посочи безмълвно работния си екран: „Както изглежда, не сме“. — Във флота има нов командир — намеси се Дженаро Партридж от комуникационния пулт. И тя беше част от вахтата на мостика. — Чух Самхир да споменава в столовата. Предупредили го за този тип, докато наглеждал товаренето на стоката. — Чак сега ли ни казваш? — сопна й се Танс. — Съжалявам. Приказвахме си, докато се хранехме. Предполагах, че Самхир е споделил с вас. — Щях да ви уведомя — избълва ковчежникът на кораба Самхир Ган, щом нахълта на мостика след три минути. Ленсън се взря в леко задъхания Ган и си спомни, че неговият

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Засега по малко. Отначало загубих много, но люкът се затвори и аз го уплътних. Ала още излиза въздух през вентилацията.

Гонри изви глава, за да извика на някого на мостика. Пак се вторачи в сина си.

— Ще оправим това най-напред — каза тя — и ще ти осигурим още въздух.

— Колко време ще отнеме? — попита момчето.

— Няма да е много — обеща майка му. — Ще бъдеш ли смел дотогава?

— То се знае — отвърна Ленсън.

Но два часа по-късно въздухът доста се разреди, Ленсън загуби смелостта си и се разплака за малко. Когато минаха три часа, паниката му се развихри и Танс Орнил положи огромни усилия да го убеди по таблета да не диша с все сила, за да не изчерпи намаляващите запаси от кислород.

Изнизаха се четири часа и за пръв път в живота си Ленсън отправи молитва към Пророчица Рашела.

Когато изтекоха пет часа, тя му се яви.

Ленсън вдигна поглед към грейналото лице на Пророчицата, чиято невъзмутима, безметежна усмивка някак не стигаше до очите й в пълно съответствие с най-добрите традиции на религиозната иконография, в която боговете, богините и пророците успяваха най-много да извият равнодушно нагоре ъгълчетата на устните си. Въпреки това усмивката успокои и сгря Ленсън.

— Страх ме е — призна той пред Пророчицата.

Тя продължи да му се усмихва с такава лъчезарна утеха, с която не можеха да се мерят никакви думи. Сякаш му казваше, или поне така му се струваше (а защо да се съмнява тъкмо в такъв момент?), че е дошла, защото й се е помолил, явила му се е лично и присъствието й е доказателство, че той — Ленсън Орнил, не само ще оцелее, но и са му отредени велики дела.

Именно там, в тишината на своята каюта, вперил поглед в Пророчицата и примигващ мудно, Ленсън Орнил посвети живота си на Църквата на Взаимозависимостта.

Пророчицата продължи да му се усмихва още малко, сякаш приемаше неговия дар за нейната църква.

И тогава вентилационните отвори се отвориха с тракане, за да напълнят каютата със свеж въздух. Ленсън Орнил поглъщаше необуздано прекрасния кислород и накрая припадна насред религиозния си екстаз.

— Изглежда ми като типичен случай на хипоксия — каза Танс Орнил на сина си по-късно вечерта в малкия лазарет на кораба.

Той бе влязъл пръв в каютата и хъркането на момчето прогони в миг напиращия ужас. Когато Ленсън се опомни в лазарета, първата му работа бе да разкаже на родителите си за случилото се чудо.

— Липсвал ти е кислород, а ти тъкмо си чел за Пророчицата преди атаката срещу нас — продължи Танс. — Съвсем нормално е да си имал халюцинации за нея.