ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Апокалипсис Джон Скальци На Мег Франк и Джеси Лип Години по-късно Ленсън Орнил размишляваше за иронията във факта, че и началото, и краят на неговата искрена вяра бяха белязани от една и съща ругатня. — Мамка му! — каза Гонри Орнил на съпруга си Танс на мостика в техния кораб „С това не сме се съгласявали“. Танс отмести поглед от пулта, на който показваше на техния единайсетгодишен син някои тънкости в управлението на енергийните системи в целия кораб. — Какво става? — попита той. — Нали помниш онзи имперски кораб, който уж не ни преследваше? — Ами да. — Вече ни преследва. Ленсън видя как баща му се намръщи, махна с жест от екрана енергийната схема и я смени с навигационните данни. На екрана се появи целият трафик между космическата станция Кумази и плитчината на Потока, през която „Не сме“ щеше да се насочи към Йогякарта, за да пристигне там след пет седмици. Имаше предимно кораби на независими търговци или Домове. Имаше и два кораба на имперския боен флот. Единият — „Оливиър Брансид“, се бе насочил току-що по траектория за прехващане на „Не сме“ след около шест часа, малко преди влизането в плитчината. — Нали уж си платихме — каза Танс на съпругата си. — Да, платихме си — натърти тя. Танс посочи безмълвно работния си екран: „Както изглежда, не сме“. — Във флота има нов командир — намеси се Дженаро Партридж от комуникационния пулт. И тя беше част от вахтата на мостика. — Чух Самхир да споменава в столовата. Предупредили го за този тип, докато наглеждал товаренето на стоката. — Чак сега ли ни казваш? — сопна й се Танс. — Съжалявам. Приказвахме си, докато се хранехме. Предполагах, че Самхир е споделил с вас. — Щях да ви уведомя — избълва ковчежникът на кораба Самхир Ган, щом нахълта на мостика след три минути. Ленсън се взря в леко задъхания Ган и си спомни, че неговият

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Едно от предимствата на официалната религия във Взаимозависимостта се състоеше в задължителното включване на сведения за нея в уроците, с които всяко дете в империята трябваше да се занимава, докато се образова. Всеки научаваше за Църквата на Взаимозависимостта и за Пророчица-емперо Рашела независимо дали вярваше в тях и дали това изобщо го интересуваше.

Пък и семейство Орнил като всички останали празнуваше Деня на емперо, съвпадащ с рождения ден на Рашела според стандартния календар, за да имат повод да се успиват, да разменят подаръци с други хора и да преядат като прасета.

Читать дальше

За съжаление, урокът на Ленсън в момента изобщо не споменаваше за Деня на емперо, за подаръци или преяждане. В него се разглеждаха пророчествата на Рашела, тоест изявленията й за видяното от нея бъдеще, които въодушевили разделените човешки средища в различните звездни системи да се обединят в обща империя, наречена Взаимозависимост, и създали основата за икономическите, правните и социалните системи, на които Взаимозависимостта все още се опираше след повече от хилядолетие.

А всичко това беше противна скука според Ленсън. Не само защото учебният материал беше нагоден за възрастовата група от 10 до 12 години и не задълбаваше по същество в пророчествата и тяхното влияние, а се ограничаваше с прости твърдения, които трябваше да бъдат само запомнени, не обсъждани и обяснявани (а и на Ленсън, който не беше от най-усърдните ученици, не му се занимаваше кой знае колко с това). Глождеше го някаква смътна представа, докато четеше за пророчествата, но не би успял да я изрази с думи, дори да имаше желание да напрегне ума си.

Ако все пак бе опитал, тя щеше да изглежда горе-долу така: „Ей, знаеш ли, че създаването на цяла система за социален, политически и икономически контрол въз основа на неясните, твърде податливи на пристрастно тълкуване слова на един-единствен човек, обявил се за божествено вдъхновен, май не е чак толкова умно, а?“.

Защото Ленсън, също като родителите си, се отнасяше по-скоро практично към живота и нямаше склонност да навлиза в дебрите на духовността, телеологията и есхатологията, които дори пробуждаха у него някакво тихо безпокойство — интелектуалното съответствие на отхапване от сладкиш и усещане на вкус, който не знаеш как да наречеш, но не е характерен точно за този сладкиш, и вместо да ти е приятно, само имаш нещо в устата си и не би казал, че си доволен от попадането му там, но е твърде невъзпитано да го изплюеш, затова просто преглъщаш, покриваш остатъка от сладкиша със салфетка и опитваш да се заемеш с каквото друго има за вършене в този ден.