Едно от предимствата на официалната религия във Взаимозависимостта се състоеше в задължителното включване на сведения за нея в уроците, с които всяко дете в империята трябваше да се занимава, докато се образова. Всеки научаваше за Църквата на Взаимозависимостта и за Пророчица-емперо Рашела независимо дали вярваше в тях и дали това изобщо го интересуваше.
Пък и семейство Орнил като всички останали празнуваше Деня на емперо, съвпадащ с рождения ден на Рашела според стандартния календар, за да имат повод да се успиват, да разменят подаръци с други хора и да преядат като прасета.
Читать дальше
За съжаление, урокът на Ленсън в момента изобщо не споменаваше за Деня на емперо, за подаръци или преяждане. В него се разглеждаха пророчествата на Рашела, тоест изявленията й за видяното от нея бъдеще, които въодушевили разделените човешки средища в различните звездни системи да се обединят в обща империя, наречена Взаимозависимост, и създали основата за икономическите, правните и социалните системи, на които Взаимозависимостта все още се опираше след повече от хилядолетие.
А всичко това беше противна скука според Ленсън. Не само защото учебният материал беше нагоден за възрастовата група от 10 до 12 години и не задълбаваше по същество в пророчествата и тяхното влияние, а се ограничаваше с прости твърдения, които трябваше да бъдат само запомнени, не обсъждани и обяснявани (а и на Ленсън, който не беше от най-усърдните ученици, не му се занимаваше кой знае колко с това). Глождеше го някаква смътна представа, докато четеше за пророчествата, но не би успял да я изрази с думи, дори да имаше желание да напрегне ума си.
Ако все пак бе опитал, тя щеше да изглежда горе-долу така: „Ей, знаеш ли, че създаването на цяла система за социален, политически и икономически контрол въз основа на неясните, твърде податливи на пристрастно тълкуване слова на един-единствен човек, обявил се за божествено вдъхновен, май не е чак толкова умно, а?“.
Защото Ленсън, също като родителите си, се отнасяше по-скоро практично към живота и нямаше склонност да навлиза в дебрите на духовността, телеологията и есхатологията, които дори пробуждаха у него някакво тихо безпокойство — интелектуалното съответствие на отхапване от сладкиш и усещане на вкус, който не знаеш как да наречеш, но не е характерен точно за този сладкиш, и вместо да ти е приятно, само имаш нещо в устата си и не би казал, че си доволен от попадането му там, но е твърде невъзпитано да го изплюеш, затова просто преглъщаш, покриваш остатъка от сладкиша със салфетка и опитваш да се заемеш с каквото друго има за вършене в този ден.






