ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Хищник Дуглас Престон Декември 1972 г. Долината Таурус-Литроу Маре Серенитатис Луната На 11 декември 1972-а година последната мисия на „Аполо“ с човек на борда до Луната се приземи на площадката за кацане в Таурус-Литроу, огромна, заобиколена от планини долина, в края на Морето на спокойствието. В геоложки план районът обещаваше да бъде страна на чудесата с безбройните си хълмове, планини, наносни басейни и сипеи. От особен интерес бяха няколко кратера, образувани от удар, който бе причинил дълбоки дупки в повърхността, разпръсквайки брекча и стъкло по цялата равнина. Мисията се надяваше да се върне с истинско съкровище от лунни проби. Юджийн Сърнан бе командирът на Лунарния модул, а Харисън Шмит — „Джак“, негов пилот. Двамата мъже представляваха идеалният екип за мисията на „Аполо“ 17. Сърнан бе опитен ветеран от две предишни мисии, „Джемини“ 9 и „Аполо“ 10, докато Шмит бе блестящ геолог с докторат от Харвард и бе участвал в планирането им. От три дни изследваха Таурус-Литроу с помощта на Лунарен Роувър. Първата им разходка по лунния пейзаж показа ясно, че в геоложко отношение са ударили джакпота. Едно от най-вълнуващите открития на мисията, което косвено доведе до мистериозната находка на кратера Ван Сърг, стана на втория ден в тесен, дълбок кратер, наречен Шорти. Когато Шмит излезе от роувъра, за да изследва ръба на Шорти, бе удивен, че под сивия лунен прах, който се вдигаше под ботушите му, се открива слой светла оранжева почва. Сърнан бе толкова шокиран, че вдигна оранжевата си отразяваща маска, за да се увери, че не е оптическа измама. Изкопаха бързо една дупка и откриха, че оранжевата почва преминава в яркочервена. От центъра в Хюстън възбудено обсъждаха източника и значението на това странно оцветяване и помолиха астронавтите да вземат двойна проба, която да за

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Какво мога да направя за вас?

— Казвам се Том Бродбент. А това е съпругата ми, Сали.

Тя се усмихна.

— Точно така. Роби Уедърс. Благодаря ви, че дойдохте.

Последваха я в изненадващо приятно ателие с огромни прозорци. Стените бяха бели, покрити с картини. Странни скали, потъмнели парчета дърво, стари кости и ръждясало желязо оформяха нещо като скулптура върху една маса до отсрещната стена.

— Заповядайте, седнете. Чай? Кафе?

— Не, благодаря.

Двамата със Сали се разположиха на японския матрак, сгънат като кушетка, докато Роби Уедърс измие ръцете си и свали забрадката, разпускайки къдравата си коса. Тя взе дървен стол и седна срещу тях. Настъпи неловка тишина.

— Значи — подзе тя след малко, — вие сте човекът, намерил баща ми.

— Точно така.

— Искам да ми разкажете всичко, как сте го намерили, какво ви е казал, всичко!

Том започна историята с това как е чул изстрелите и е отишъл да провери какво става, откривайки баща й умиращ на дъното на един каньон.

Тя кимна, лицето й помрачил.

— Как… беше паднал?

— По лице. Беше улучен няколко пъти в гърба. Аз го обърнах, направих му изкуствено дишане и той отвори очи.

— Може би щеше още да е жив, ако бяхте пристигнали навреме?

— Раните бяха фатални. Той нямаше шанс.

— Разбирам. — Ставите на пръстите й бяха побелели, когато се хвана за стола.

— В ръката си стискаше бележник. Каза ми да го взема и да ви го предам.

— Какви бяха точно думите му?

— Каза:

Това е за Роби… Дъщеря ми… Обещайте ми да й го дадете… Тя ще знае как да открие… съкровището.

—

Съкровище

— повтори Роби със слаба усмивка. — Така говореше винаги за фосилите си. Никога не използваше думата „фосил“, защото беше параноик, че някой може да предяви претенции. Вместо това се правеше на полуоткачен иманяр. Често мъкнеше със себе си фалшива иманярска карта, за да заблуждава хората, че е шарлатанин.

— Това обяснява нещо, над което се чудех. Както и да е, получих бележника от него. Той… умираше. Направих, каквото можах, но той нямаше шанс. Единствената му тревога беше за вас.

Роби изтри сълзите от очите си.

— Каза:

Това е за нея… Роби. Дайте й го… На никого другиго… На никого, особено пък на полицията… Трябва… да ми обещаете.

След това каза:

Кажете й, че я обичам.

— Наистина ли го каза?

— Да. — Не добави, че баща й така и не бе успял да изрече последната дума — смъртта го изпревари.

Читать дальше

— А после?

— Това бяха последните му думи. Сърцето му спря.

Тя кимна и наведе глава.

Том извади бележника от джоба си и й го подаде. Тя вдигна глава, изтри отново очите си и го пое.

— Благодаря ви.

Отгърна го отзад, прелисти празните страници, спря на двата удивителни знака и се усмихна през сълзи.

— Знам го: от момента, в който намери този динозавър, до часа, в който е бил убит, той беше най-щастливият човек на земята.