ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Хищник Дуглас Престон Декември 1972 г. Долината Таурус-Литроу Маре Серенитатис Луната На 11 декември 1972-а година последната мисия на „Аполо“ с човек на борда до Луната се приземи на площадката за кацане в Таурус-Литроу, огромна, заобиколена от планини долина, в края на Морето на спокойствието. В геоложки план районът обещаваше да бъде страна на чудесата с безбройните си хълмове, планини, наносни басейни и сипеи. От особен интерес бяха няколко кратера, образувани от удар, който бе причинил дълбоки дупки в повърхността, разпръсквайки брекча и стъкло по цялата равнина. Мисията се надяваше да се върне с истинско съкровище от лунни проби. Юджийн Сърнан бе командирът на Лунарния модул, а Харисън Шмит — „Джак“, негов пилот. Двамата мъже представляваха идеалният екип за мисията на „Аполо“ 17. Сърнан бе опитен ветеран от две предишни мисии, „Джемини“ 9 и „Аполо“ 10, докато Шмит бе блестящ геолог с докторат от Харвард и бе участвал в планирането им. От три дни изследваха Таурус-Литроу с помощта на Лунарен Роувър. Първата им разходка по лунния пейзаж показа ясно, че в геоложко отношение са ударили джакпота. Едно от най-вълнуващите открития на мисията, което косвено доведе до мистериозната находка на кратера Ван Сърг, стана на втория ден в тесен, дълбок кратер, наречен Шорти. Когато Шмит излезе от роувъра, за да изследва ръба на Шорти, бе удивен, че под сивия лунен прах, който се вдигаше под ботушите му, се открива слой светла оранжева почва. Сърнан бе толкова шокиран, че вдигна оранжевата си отразяваща маска, за да се увери, че не е оптическа измама. Изкопаха бързо една дупка и откриха, че оранжевата почва преминава в яркочервена. От центъра в Хюстън възбудено обсъждаха източника и значението на това странно оцветяване и помолиха астронавтите да вземат двойна проба, която да за

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

От вътрешния джоб на сакото си извади копие от нейната статия и го сложи на масата, разгъвайки го внимателно с набраздената си от вени ръка.

— Добре, добре, Мелъди. Чудесна работа.

— Благодаря, д-р Пийл.

— Моля ви, наричайте ме Къшман.

— Разбира се, Къшман.

Мелъди се облегна назад в стола. Никога нямаше да се чувства комфортно в този стол, но поне можеше да се преструва. Имаше комплекс от мошеници, които искат да я използват, но щеше да се справи постепенно и с това.

— Сега да видим… — Пийл хвърли поглед към бележките, които бе надраскал на първата страница на статията. — Дошла сте при нас в музея преди пет години, прав ли съм?

— Точно така.

— С докторат от Колумбийския университет… И сте вършила превъзходна работа в лабораторията по минералогия в качеството си на… технически специалист първа степен? — Той изглеждаше почти смаян от ниската й позиция.

Мелъди не каза нищо.

— Е, изглежда е настъпило време за повишение. — Пийл се облегна назад и прехвърли крак върху крак. — Тази статия дава големи обещания, Мелъди. Разбира се, твърденията са спорни, както би могло да се очаква, но научната комисия я прегледа внимателно и изглежда резултатите ще издържат критиките.

— Ще издържат.

— Това е правилното отношение, Мелъди. — Пийл прочисти гърлото си. — Комисията наистина разбира, че хипотезата… ъ-ъ-ъ… че венерините частици може да са извънземни микроби, е може би малко прибързана.

— Това не ме изненадва… Къшман. — Мелъди направи пауза, изпитвайки известно затруднение да произнесе първото му име.

По-добре да свиквам

, помисли си тя. Почтителният, изпълнен с желание да се хареса техник първа степен, беше история. — Всяко научно откритие е поемане на риск. Аз съм убедена, че твърдението ми ще издържи.

— Радвам се да го чуя. Разбира се, аз съм само президент на музей — той се усмихна скромно, — така че ми е трудно да съдя за работата ви. Казаха ми, че е наистина добра.

Мелъди се усмихна любезно.

Отпусна се назад и сложи ръце върху коленете си, загледана надолу.

— Разговарях с членовете на научната комисия и се оказа, че можем да ви предложим място на помощник-куратор в отдела по Гръбначна палеонтология. Естествено, следва и пропорционално увеличение на заплатата.

Мелъди изчака неудобният момент да отмине, преди да отговори.

— Щедро предложение — каза тя. — Оценявам го.

— Грижим се за хората си — произнесе президентът надуто.

— Иска ми се да можех да го приема.

Пийл разпери ръце. Мелъди изчака.

— Отказвате ли ни, Мелъди? — Той изглежда не вярваше, сякаш идеята да не иска да остане в музея беше абсурдна, немислима.

Мелъди запази тона си равен.

— Къшман, прекарах пет години в сутерена, работата ми за този музей беше на изключително високо ниво. И ни веднъж не получих и йота признание и внимание.