ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Хищник Дуглас Престон Декември 1972 г. Долината Таурус-Литроу Маре Серенитатис Луната На 11 декември 1972-а година последната мисия на „Аполо“ с човек на борда до Луната се приземи на площадката за кацане в Таурус-Литроу, огромна, заобиколена от планини долина, в края на Морето на спокойствието. В геоложки план районът обещаваше да бъде страна на чудесата с безбройните си хълмове, планини, наносни басейни и сипеи. От особен интерес бяха няколко кратера, образувани от удар, който бе причинил дълбоки дупки в повърхността, разпръсквайки брекча и стъкло по цялата равнина. Мисията се надяваше да се върне с истинско съкровище от лунни проби. Юджийн Сърнан бе командирът на Лунарния модул, а Харисън Шмит — „Джак“, негов пилот. Двамата мъже представляваха идеалният екип за мисията на „Аполо“ 17. Сърнан бе опитен ветеран от две предишни мисии, „Джемини“ 9 и „Аполо“ 10, докато Шмит бе блестящ геолог с докторат от Харвард и бе участвал в планирането им. От три дни изследваха Таурус-Литроу с помощта на Лунарен Роувър. Първата им разходка по лунния пейзаж показа ясно, че в геоложко отношение са ударили джакпота. Едно от най-вълнуващите открития на мисията, което косвено доведе до мистериозната находка на кратера Ван Сърг, стана на втория ден в тесен, дълбок кратер, наречен Шорти. Когато Шмит излезе от роувъра, за да изследва ръба на Шорти, бе удивен, че под сивия лунен прах, който се вдигаше под ботушите му, се открива слой светла оранжева почва. Сърнан бе толкова шокиран, че вдигна оранжевата си отразяваща маска, за да се увери, че не е оптическа измама. Изкопаха бързо една дупка и откриха, че оранжевата почва преминава в яркочервена. От центъра в Хюстън възбудено обсъждаха източника и значението на това странно оцветяване и помолиха астронавтите да вземат двойна проба, която да за

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Ни веднъж не получих като благодарност дори формално потупване по рамото. Заплатата ми беше по-ниска от заплатата на хората от обслужващия персонал, които изхвърлят кошчетата за боклук.

— Разбира се, че ви забелязвахме… — Пийл беше смутен. — И нещата ще се променят. В добавка нека спомена, че предложението ни към вас не е „издълбано върху камък“, както се казва. Може би трябва да обсъдим нещата отново в научната комисия и да видим не може ли да се направи още нещо за вас. Вероятно ще има възможност за младши куратор на постоянна позиция…

— Вече отказах оферта за пожизнена професура в Харвард.

Веждите на Пийл излетяха нагоре в удивление, но той бързо се съвзе.

— Гледам, че не си поплюват — рече той с пресилена усмивка. — И каква точно оферта, ако мога да попитам?

Читать дальше

— Декан на факултета — тя се опита да сдържи усмивката си. Е, не й беше неприятно.

— Декан? Ами, това е… наистина забележително. — Той прочисти гърлото си, облегна се назад и поправи вратовръзката си. — И вие отказахте?

— Отказах. Отивам заедно с динозавъра в Смитсъновия институт.

— Смитсъновият институт? — Само при споменаването на името на техния най-голям конкурент лицето му почервеня.

— Точно така. В Националния природонаучен музей. Правителството планирала построи експериментална лаборатория от четвърто равнище на сигурност на ракетния полигон в Уайт Сендс, Ню Мексико, за да изследва динозавъра и венерините частици. Предложиха ми място на заместник-директор на изследователския отдел, което върви в тандем с пожизнено назначение на куратор в националния музей. За мен е много важно да продължа работата си върху образеца. Мистерията на венерините частици скоро ще бъде разкрита; искам да съм една от тези, които ще го направят.

— И това е последното ви решение?

— Да.

Пийл се изправи, протегна ръка и се усмихна слабо.

— В такъв случай, д-р Крукшанк, позволете ми пръв да ви поздравя.

Добрите обноски бяха култивирали едно хубаво качество у Пийл, помисли си Мелъди: беше се научил да губи добре.

Къщата, малко бунгало, се намираше на приятна странична уличка в град Марфа, Тексас. Голям чинар хвърляше петниста сянка върху поляната, заобиколена с бяла ограда от колчета. В алеята бе паркиран един автомобил Форд Фиеста, модел 1989-а година, а от външната страна на преобразувания гараж висеше табелка, върху която на ръка бе изписано: „Ателие“.

Том и Сали спряха на улицата и позвъниха.

— Вътре съм — долетя глас от гаража.

Заобиколиха и стигнаха до вратата, която разкриваше приятно на вид художническо ателие. Появи се жена, облечена в мъжка риза, твърде голяма за ръста й, опръскана с боя, червената й коса бе привързана с кърпа. Жената беше дребна, енергична и привлекателна, с малко чипо носле, момчешко лице и леко раздразнена.