Ни веднъж не получих като благодарност дори формално потупване по рамото. Заплатата ми беше по-ниска от заплатата на хората от обслужващия персонал, които изхвърлят кошчетата за боклук.
— Разбира се, че ви забелязвахме… — Пийл беше смутен. — И нещата ще се променят. В добавка нека спомена, че предложението ни към вас не е „издълбано върху камък“, както се казва. Може би трябва да обсъдим нещата отново в научната комисия и да видим не може ли да се направи още нещо за вас. Вероятно ще има възможност за младши куратор на постоянна позиция…
— Вече отказах оферта за пожизнена професура в Харвард.
Веждите на Пийл излетяха нагоре в удивление, но той бързо се съвзе.
— Гледам, че не си поплюват — рече той с пресилена усмивка. — И каква точно оферта, ако мога да попитам?
Читать дальше
— Декан на факултета — тя се опита да сдържи усмивката си. Е, не й беше неприятно.
— Декан? Ами, това е… наистина забележително. — Той прочисти гърлото си, облегна се назад и поправи вратовръзката си. — И вие отказахте?
— Отказах. Отивам заедно с динозавъра в Смитсъновия институт.
— Смитсъновият институт? — Само при споменаването на името на техния най-голям конкурент лицето му почервеня.
— Точно така. В Националния природонаучен музей. Правителството планирала построи експериментална лаборатория от четвърто равнище на сигурност на ракетния полигон в Уайт Сендс, Ню Мексико, за да изследва динозавъра и венерините частици. Предложиха ми място на заместник-директор на изследователския отдел, което върви в тандем с пожизнено назначение на куратор в националния музей. За мен е много важно да продължа работата си върху образеца. Мистерията на венерините частици скоро ще бъде разкрита; искам да съм една от тези, които ще го направят.
— И това е последното ви решение?
— Да.
Пийл се изправи, протегна ръка и се усмихна слабо.
— В такъв случай, д-р Крукшанк, позволете ми пръв да ви поздравя.
Добрите обноски бяха култивирали едно хубаво качество у Пийл, помисли си Мелъди: беше се научил да губи добре.
Къщата, малко бунгало, се намираше на приятна странична уличка в град Марфа, Тексас. Голям чинар хвърляше петниста сянка върху поляната, заобиколена с бяла ограда от колчета. В алеята бе паркиран един автомобил Форд Фиеста, модел 1989-а година, а от външната страна на преобразувания гараж висеше табелка, върху която на ръка бе изписано: „Ателие“.
Том и Сали спряха на улицата и позвъниха.
— Вътре съм — долетя глас от гаража.
Заобиколиха и стигнаха до вратата, която разкриваше приятно на вид художническо ателие. Появи се жена, облечена в мъжка риза, твърде голяма за ръста й, опръскана с боя, червената й коса бе привързана с кърпа. Жената беше дребна, енергична и привлекателна, с малко чипо носле, момчешко лице и леко раздразнена.






