ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Хищник Дуглас Престон Декември 1972 г. Долината Таурус-Литроу Маре Серенитатис Луната На 11 декември 1972-а година последната мисия на „Аполо“ с човек на борда до Луната се приземи на площадката за кацане в Таурус-Литроу, огромна, заобиколена от планини долина, в края на Морето на спокойствието. В геоложки план районът обещаваше да бъде страна на чудесата с безбройните си хълмове, планини, наносни басейни и сипеи. От особен интерес бяха няколко кратера, образувани от удар, който бе причинил дълбоки дупки в повърхността, разпръсквайки брекча и стъкло по цялата равнина. Мисията се надяваше да се върне с истинско съкровище от лунни проби. Юджийн Сърнан бе командирът на Лунарния модул, а Харисън Шмит — „Джак“, негов пилот. Двамата мъже представляваха идеалният екип за мисията на „Аполо“ 17. Сърнан бе опитен ветеран от две предишни мисии, „Джемини“ 9 и „Аполо“ 10, докато Шмит бе блестящ геолог с докторат от Харвард и бе участвал в планирането им. От три дни изследваха Таурус-Литроу с помощта на Лунарен Роувър. Първата им разходка по лунния пейзаж показа ясно, че в геоложко отношение са ударили джакпота. Едно от най-вълнуващите открития на мисията, което косвено доведе до мистериозната находка на кратера Ван Сърг, стана на втория ден в тесен, дълбок кратер, наречен Шорти. Когато Шмит излезе от роувъра, за да изследва ръба на Шорти, бе удивен, че под сивия лунен прах, който се вдигаше под ботушите му, се открива слой светла оранжева почва. Сърнан бе толкова шокиран, че вдигна оранжевата си отразяваща маска, за да се увери, че не е оптическа измама. Изкопаха бързо една дупка и откриха, че оранжевата почва преминава в яркочервена. От центъра в Хюстън възбудено обсъждаха източника и значението на това странно оцветяване и помолиха астронавтите да вземат двойна проба, която да за

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Бавно затвори бележника и погледна през прозореца към обляния от слънце южно тексаски пейзаж. След това заговори тихо.

— Мама ни напусна, когато бях четиригодишна. Може ли човек да я обвини, беше се омъжила за човек, който ни мъкна през целия Запад, от Монтана до Тексас и всички щати между тях? Вечно търсеше Голямата находка, с главна буква. Когато пораснах, искаше да ме вземе със себе си, да бъдем екип, но… Не исках да участвам в това. Не исках да живея по лагери из пустинята и да търся фосили. Исках само да стоя на едно място, да имам приятел, който да издържи при мен повече от шест месеца. Обвинявах динозаврите,

мразех

динозаври!

Тя извади носна кърпичка и отново попи очите си.

— Едва изчаках да отида в колеж. Междувременно трябваше да работя — татко вечно нямаше пари. Разделихме се. След време той се обади — беше преди година, и ми каза, че ще го намери заради мен. Бях чувала това и преди. Побеснях. Казах му неща, които не биваше да казвам, а сега вече не мога да върна думите си обратно.

Стаята се изпълни със светлина.

— Иска ми се да беше тук, по дяволите — добави тя тихо и отново млъкна.

— Написал ти е нещо — каза Том и извади пачката пликове. — Намерихме ги заровени в малка метална кутия в пясъка, близо до динозавъра.

Тя ги пое с треперещи ръце.

— Благодаря ви.

В този момент се обади Сали:

— Университетът Смитсън откри лаборатория в Ню Мексико за изследване на динозавъра. Предстои да му дадат име. Ще можете ли да дойдете? Ние с Том възнамеряваме да отидем.

— Ами… не знам.

— Мисля, че би трябвало… Ще кръстят динозавъра на вас.

Роби я погледна сепнато.

— Какво?

— Точно така — каза Сали. — Университетът Смитсън искаше да го нарече на баща ви, но Том настоя пред тях, че баща ви е държал да се казва „Роби“. А освен това тиранозавър е женски — казват, че женските тиранозаври били по-големи и по-жестоки от мъжките.

Роби се усмихна.

— Щеше да я нарече на мен независимо дали ми харесва или не.

— Е? — попита Том. —

Харесва

ли ви?

Настъпи тишина и след известно време Роби се усмихна.

— Да. Мисля, че да.

За четири часа се стъмни напълно. Тя се въргаляше в тинестата локва с полуотворени очи. Единствената светлина идваше от парцалите огън, които горяха тук-там из кипарисите. Блатото беше пълно с динозаври и малки бозайници, които се къпеха, пръхтяха, плуваха, полудели от страх, много от тях умиращи.

Тя се раздвижи.

Въздухът беше по-горещ. Тъмнината се увеличи.

Тя се премести към по-дълбокото, където водата беше по-студена. Около нея плуваше мъртво и умиращо месо, но тя не му обърна внимание.

Заваля черен, изпълнен със сажди дъжд и обля гърба й с прилична на катран тиня. Въздухът стана по-плътен от маранята. Тя забеляза между дърветата червена светлина Огромен пожар вилнееше в пустинята.