Затова, ако ще идваш тук, мъчейки се да стигнеш „до дъното на нещата“ — сърдито направи той знак за кавички във въздуха, — по-добре върви другаде. Защото на мен това не ми трябва.
Читать дальше
— Намерих Ранър.
Той не се надигна, остана на стола си. После въздъхна примирено.
— Ееех, Либи, трябвало е да станеш детектив. И какво общо има Ранър? Още ли е в Оклахома?
Усетих неуместното потрепване на усмивка.
— Живее на едно промишлено сметище в Лиджъруд, изгонили са го от мъжкия пансион.
Бен се ухили.
— Живее на сметище за токсични отпадъци значи.
— Каза ми, че Диондра Уърцингър била твое гадже и забременяла от теб. Била бременна и вие двамата сте били заедно в нощта на убийствата.
Бен закри лицето си ръка, разперил пръсти. Виждах как очите му примигват между тях. Заговори, без да показва лицето си, и не чувах думите му. Той опита два пъти, аз всеки път го питах какво говори, а на третия път Бен най-накрая реши да вдигне глава, дъвчейки бузата си от вътрешната страна, и се приведе напред.
— Попитах каква е тази твоя мания по Диондра. Влязла ти е някаква муха в главата по този въпрос и знаеш ли какво ще стане, ще объркаш всичко. Дадох ти шанс да ми се довериш, да постъпиш правилно и да повярваш на брат си. Когото познаваш. Не казвай, че не е така, защото ще излъжеш. Не разбираш ли, Либи? Това е последният ни шанс. Светът може да вярва, че съм виновен или невинен, но и двамата знаем, че няма да мръдна от тук. Никаква ДНК няма да ме освободи — къщата вече я няма. Така че няма да изляза. Точка. Единственият човек, който за мен е важно да ми каже: знам, че не си убил близките ни, си ти.
— Не можеш да ме виниш, че се питам дали…
— Разбира се, че мога. Разбира се, че мога. Мога да те виня, че не ми вярваш. Мога да ти простя за лъжата, за това, че като малка беше объркана. Това мога да го простя. Обаче сега, Либи? Ти си на трийсет и няколко години, а още ли вярваш, че човек от твоята кръв е способен да направи такова нещо?
— О, напълно вярвам, че човек от моята кръв е способен да го направи — отговорих и усетих как гневът ми се надига и започва да ме блъска в ребрата. — Убедена съм, че кръвта ни е лоша. Усещам го по себе си. Спуквала съм хора от бой, Бен. Аз. Нахлувала съм през врати и прозорци… убивала съм разни неща. През повечето време сведа ли поглед към ръцете си, те са стиснати в юмруци.
— Наистина ли смяташ, че сме толкова лоши?
— Да.
— Въпреки кръвта на мама?
— Въпреки.
— Е, мъчно ми е за теб, момиченце.
— Къде е Диондра?
— Откажи се, Либи.
— Какво направи с бебето?
Усетих, че ми се гади, че ме обзема треска. Ако бебето беше оживяло, то (тя, той) щеше да е на колко, двайсет и четири години. Вече нямаше да е бебе. Опитах да си представя зрял човек, обаче мислите ми все се връщаха към увито в одеяло бебе.






