ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Наблюдаваше как светлините на Кинаки избледняват, последваха километри искрящ сняг, тук-там с участък зелена трева или назъбен белег от ограда, но най-вече сняг като лунна повърхност. Сякаш наистина беше в космоса, на друга планета, и никога нямаше да се прибере у дома.

Завиха по някакъв път, дърветата ги засмукаха като тунел от двете им страни, и той осъзна, че няма представа къде се намират. Просто се надяваше каквото ще се случва, да приключи скоро. Ядеше му се хамбургер. Майка му правеше шантави хамбургери, наричаше ги кухненски понички: от евтина кайма с лук и макарони и каквото там друго щеше всеки момент да се развали. Бен можеше да се закълне, че веднъж намери парченце банан с кетчуп — майка му беше убедена, че с кетчуп всичко става чудесно. Е, не ставаше и тя не умееше да готви, но в момента той би изял един от нейните хамбургери. „Толкова съм гладен, че мога да погълна крава“, мислеше си Бен. А после сякаш молитвата му за храна получи отговор и той вдигна очи от едно грапаво петно на задната седалка, надзърна навън и видя на снега без никаква причина десет-двайсет херефордски говеда. Наблизо имаше обор, но нямаше и следа от къща, а кравите бяха твърде глупави, за да се върнат в обора, затова си стояха като група дебели тъпаци и издишаха пара през ноздрите си. Херефордските крави бяха най-грозните: големи, ръждиви, с бели набръчкани муцуни и очи с розови ръбове. Кравите джърси изглеждаха симпатично, имаха големи мили муцуни, обаче херефордските изглеждаха праисторически, злобни, нападателни. Имаха широки космати копита и извити остри рогчета, затова когато Трей спря, Бен беше кълбо от нерви. Щеше да се случи нещо лошо.

— Пристигнахме — оповести Трей, както си седяха в колата на изключено парно и вече прокрадващ се мраз. — Всички вън.

Трей се пресегна през Диондра към жабката на колата — докосна корема й и двамата отново си размениха смутени усмивки — взе една касета и я пъхна в дека. Френетичната накъсана музика задращи право в мозъка на Бен.

— Хайде, Бен — подкани го Трей и снегът вече хрущеше под краката му. Дръпна предната седалка, за да може Бен да слезе, и той политна долу, понеже не улучи стъпалото и се наложи Трей да го прихване. — Време е да проумееш някои неща, да усетиш силата. Скоро ще ставаш баща, пич. — Трей го разтърси за раменете. — Баща! — Гласът му звучеше дружелюбно, обаче той не се усмихваше. Просто го гледаше със стиснати устни и зачервени, почти кървясали очи. Вземаше решение. Имаше решителен вид. След това Трей го пусна, нави ръкавите на джинсовото си яке и заобиколи към задната страна на пикапа.