Но, по дяволите, аз и себе си трудно си представях като голяма. На следващия си рожден ден щях да навърша трийсет и две, възрастта на мама, когато беше убита. Тя ми се струваше толкова голяма. По-голяма, отколкото аз някога ще бъда.
И така, ако бебето беше живо, сега щеше да е на двайсет и четири години. Споходи ме едно от ужасните ми видения. Какво би могло да бъде. Всички ние си живеем у дома в Кинаки. Мишел е в хола, все така побутва огромните си очила и командори тумба деца, които въртят с досада очи, обаче й се подчиняват. Деби е заоблена и бъбрива, с едър русокос съпруг фермер и специална стая в собствената й ферма за шев, пълна с панделки и ширити, парчета плат за пачуърк и инструменти за подлепване. Майка ми, зряла, на петдесетина години и с провиснала от слънцето кожа, с почти побеляла коса, все още препирайки се приятно с Даян. В стаята влиза детето на Бен, дъщеря, червенокоска, момиче на двайсетина години, слабичко и самоуверено, с потракващи гривни на тънките китки, колежанка, която не приема сериозно никого от нас. Типично момиче Дей.
Задавих се със слюнката си, закашлях се, хранопроводът ми се сви. Посетителката през две кабинки се наведе да надникне, прецени, че няма да умра, и отново се обърна към сина си.
— Какво се случи през онази нощ, Бен? Трябва да знам. Трябва да знам.
— Либи, не можеш да спечелиш тази игра. Ако ти кажа, че съм невинен, ти ще си виновна, ти ще си съсипала живота ми. Ако ти кажа, че съм виновен… няма да се почувстваш по-добре, нали?
Той беше прав. Това беше единствената причина да бездействам толкова години. Подхвърлих нещо друго:
— Ами Трей Типано?
— Трей Типано.
— Знам, че е бил букмейкър и се е занимавал със сатанизъм, а също, че ти е бил приятел и е бил с теб в онази нощ. Заедно с Диондра. Всичко това ми изглежда адски откачено.
— Откъде разбра? — погледна ме Бен в очите, после вдигна поглед нагоре и се вгледа в червените корени на косата ми, които вече стигаха до ушите.
Читать дальше
— Татко ми каза. Каза, че дължал пари на Трей Типано и…
— Татко? Вече му казваш „татко“?
— Ранър каза…
— Ранър е откачалка. Порасни, Либи. Избери на чия страна си. Не може до края на живота си да се опитваш да проумееш какво се е случило, да размишляваш. Довери се на себе си. Избери страна. Застани на моя страна. Така е по-добре.
2 януари 1985 г.
22:23 ч.
Караха покрай града, шосето се превърна в черен път, Бен подскачаше на задната седалка, притиснал ръце към покрива на пикапа, за да се задържи на мястото си. Беше надрусан, здравата надрусан, зъбите и главата му тракаха. Да не ти хлопа дъската? На него му хлопаха няколко. Искаше да спи. Първо да хапне и после да поспи.






