ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Но, по дяволите, аз и себе си трудно си представях като голяма. На следващия си рожден ден щях да навърша трийсет и две, възрастта на мама, когато беше убита. Тя ми се струваше толкова голяма. По-голяма, отколкото аз някога ще бъда.

И така, ако бебето беше живо, сега щеше да е на двайсет и четири години. Споходи ме едно от ужасните ми видения. Какво би могло да бъде. Всички ние си живеем у дома в Кинаки. Мишел е в хола, все така побутва огромните си очила и командори тумба деца, които въртят с досада очи, обаче й се подчиняват. Деби е заоблена и бъбрива, с едър русокос съпруг фермер и специална стая в собствената й ферма за шев, пълна с панделки и ширити, парчета плат за пачуърк и инструменти за подлепване. Майка ми, зряла, на петдесетина години и с провиснала от слънцето кожа, с почти побеляла коса, все още препирайки се приятно с Даян. В стаята влиза детето на Бен, дъщеря, червенокоска, момиче на двайсетина години, слабичко и самоуверено, с потракващи гривни на тънките китки, колежанка, която не приема сериозно никого от нас. Типично момиче Дей.

Задавих се със слюнката си, закашлях се, хранопроводът ми се сви. Посетителката през две кабинки се наведе да надникне, прецени, че няма да умра, и отново се обърна към сина си.

— Какво се случи през онази нощ, Бен? Трябва да знам. Трябва да знам.

— Либи, не можеш да спечелиш тази игра. Ако ти кажа, че съм невинен, ти ще си виновна, ти ще си съсипала живота ми. Ако ти кажа, че съм виновен… няма да се почувстваш по-добре, нали?

Той беше прав. Това беше единствената причина да бездействам толкова години. Подхвърлих нещо друго:

— Ами Трей Типано?

— Трей Типано.

— Знам, че е бил букмейкър и се е занимавал със сатанизъм, а също, че ти е бил приятел и е бил с теб в онази нощ. Заедно с Диондра. Всичко това ми изглежда адски откачено.

— Откъде разбра? — погледна ме Бен в очите, после вдигна поглед нагоре и се вгледа в червените корени на косата ми, които вече стигаха до ушите.

Читать дальше

— Татко ми каза. Каза, че дължал пари на Трей Типано и…

— Татко? Вече му казваш „татко“?

— Ранър каза…

— Ранър е откачалка. Порасни, Либи. Избери на чия страна си. Не може до края на живота си да се опитваш да проумееш какво се е случило, да размишляваш. Довери се на себе си. Избери страна. Застани на моя страна. Така е по-добре.

2 януари 1985 г.

22:23 ч.

Караха покрай града, шосето се превърна в черен път, Бен подскачаше на задната седалка, притиснал ръце към покрива на пикапа, за да се задържи на мястото си. Беше надрусан, здравата надрусан, зъбите и главата му тракаха. Да не ти хлопа дъската? На него му хлопаха няколко. Искаше да спи. Първо да хапне и после да поспи.