ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

На осемнайсет наследих 321374 долара благодарение на всички мекосърдечни хора, които бяха прочели печалната ми история, на добряците, които ми съчувстваха от все сърце. Когато чувам тази фраза, а аз я чувам много често, си представям набъбнали нарисувани сърца с птичи криле, които пърхат към някое от противните ми детски обиталища, където на прозореца седя аз като малка, махам с ръка, улавям всяко сърце и върху мен се посипват зелени банкноти: благодаря ви, много ви благодаря! Докато бях още дете, даренията отиваха в консервативно управлявана банкова сметка, която навремето изведнъж набъбваше през три-четири години, щом някое списание или новинарски канал актуализираше информацията за мен:

Малката Либи — единствената оцеляла от прерийното клане, днес навършва сладко-горчивите десет години!

(Аз с две чорлави опашки на опиканата от опосуми поляна пред караваната на леля Даян. И дебелите като стволове на дървета прасци на Даян, подаващи се като никога под пола, забучени насред жълтата трева зад мен.)

Храброто дете навърши 16!

(Аз, все още дребничка, с осветено от свещите на тортата за рождения ми ден лице и риза, изопната от гърдите ми, тази година достигнали размер D на чашката, нелепо, порнографски грамадни за крехкото ми тяло като на рисунка от комикс.)

Живях с тези пари повече от тринайсет години, но вече почти свършиха. Днес следобед имах среща, за да разбера колко точно е това „почти“. Веднъж годишно човекът, който управлява парите ми — немигащ розовобузест банкер на име Джим Джефрис, настоява да ме води да хапнем някъде за „сверяване на часовника“, както го нарича.

Читать дальше

Хапваме нещо за двайсетина долара и си говорим за живота ми — в крайна сметка той ме познава от ей такавка, ха-ха. Аз пък не знам почти нищо за Джим Джефрис и никога не съм го питала, а на срещите ни винаги съм гледала с очите на дете: дръж се учтиво, но нищо повече, и приключвай бързо. Едносрични отговори, уморени въздишки. (Все пак предполагах нещо за Джим Джефрис — че е християнин и редовно ходи на църква, защото притежаваше оптимизма и търпението на човек, който вярва, че Исус ни гледа.) Следващото „сверяване на часовника“ трябваше да е чак след осем или девет месеца, но Джим Джефрис ме тормозеше, като оставяше съобщения на телефонния секретар със сериозен приглушен тон и ме уверяваше, че е направил всичко по силите си да удължи „живота на фонда“, но вече било време да се замисля за „следващите стъпки“.

И тук отново се прояви лошотията ми: веднага си помислих за другото момиче от таблоидите, Джейми някоя си, което изгуби семейството си същата година, 1985-а. Част от лицето й беше изгоряла при пожара, който запалил баща й, за да изтреби близките си.