На осемнайсет наследих 321374 долара благодарение на всички мекосърдечни хора, които бяха прочели печалната ми история, на добряците, които ми съчувстваха от все сърце. Когато чувам тази фраза, а аз я чувам много често, си представям набъбнали нарисувани сърца с птичи криле, които пърхат към някое от противните ми детски обиталища, където на прозореца седя аз като малка, махам с ръка, улавям всяко сърце и върху мен се посипват зелени банкноти: благодаря ви, много ви благодаря! Докато бях още дете, даренията отиваха в консервативно управлявана банкова сметка, която навремето изведнъж набъбваше през три-четири години, щом някое списание или новинарски канал актуализираше информацията за мен:
Малката Либи — единствената оцеляла от прерийното клане, днес навършва сладко-горчивите десет години!
(Аз с две чорлави опашки на опиканата от опосуми поляна пред караваната на леля Даян. И дебелите като стволове на дървета прасци на Даян, подаващи се като никога под пола, забучени насред жълтата трева зад мен.)
Храброто дете навърши 16!
(Аз, все още дребничка, с осветено от свещите на тортата за рождения ми ден лице и риза, изопната от гърдите ми, тази година достигнали размер D на чашката, нелепо, порнографски грамадни за крехкото ми тяло като на рисунка от комикс.)
Живях с тези пари повече от тринайсет години, но вече почти свършиха. Днес следобед имах среща, за да разбера колко точно е това „почти“. Веднъж годишно човекът, който управлява парите ми — немигащ розовобузест банкер на име Джим Джефрис, настоява да ме води да хапнем някъде за „сверяване на часовника“, както го нарича.
Читать дальше
Хапваме нещо за двайсетина долара и си говорим за живота ми — в крайна сметка той ме познава от ей такавка, ха-ха. Аз пък не знам почти нищо за Джим Джефрис и никога не съм го питала, а на срещите ни винаги съм гледала с очите на дете: дръж се учтиво, но нищо повече, и приключвай бързо. Едносрични отговори, уморени въздишки. (Все пак предполагах нещо за Джим Джефрис — че е християнин и редовно ходи на църква, защото притежаваше оптимизма и търпението на човек, който вярва, че Исус ни гледа.) Следващото „сверяване на часовника“ трябваше да е чак след осем или девет месеца, но Джим Джефрис ме тормозеше, като оставяше съобщения на телефонния секретар със сериозен приглушен тон и ме уверяваше, че е направил всичко по силите си да удължи „живота на фонда“, но вече било време да се замисля за „следващите стъпки“.
И тук отново се прояви лошотията ми: веднага си помислих за другото момиче от таблоидите, Джейми някоя си, което изгуби семейството си същата година, 1985-а. Част от лицето й беше изгоряла при пожара, който запалил баща й, за да изтреби близките си.






