ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Почти затръшна вратата под носа на Диондра — не можеш да ме хванеш — но я пусна, защото… Защото се страхуваше какво ще стане, ако не го направи. Добре, че поне оставиха Трей. Не искаше Трей да се разхожда из дома му и да прави остроумни забележки за неща, които Бен си знаеше, че са срамни.

Всички бяха заспали, цялата къща дружно вдишваше и издишваше. Искаше да събуди майка си, да я накара да дойде със замъглени очи в някой от своите пашкули от дрехи и да го попита къде, по дяволите, е бил, какво, но дяволите, го е прихванало.

Дяволът. Дяволът ме облада, мамо.

Не искаше да ходи никъде с Диондра, но тя беше зад него, тялото й излъчваше гняв като топлина, очите й бяха ококорени — побързай, побързай! — затова той започна тихо да тършува из шкафовете, търсейки скритите пари на майка си. В първия шкаф откри стара кутия от пшенична зърнена закуска, отвори я и погълна колкото можа от сухите парченца, които залепнаха по устните и гърлото му и го задавиха леко, бебешка кашлица. След това бръкна и извади цяла шепа, натъпка я в устата си, после отвори хладилника, намери кутия с нарязани моркови и грах е масло отгоре и пъхна лъжица вътре. Допря устни до пластмасовия ръб на кутията и натъпка всичко в устата си, а грахчета се търкаляха по гърдите му и падаха на пода.

— Хайде! — изсъска Диондра. Той все още носеше лилавия й анцуг, а тя беше с нови джинси, червен пуловер и черните обувки по мъжка мода, които харесваше, само че стъпалата й бяха толкова големи, че наистина си бяха мъжки обувки. Диондра не искаше да го признае. Сега потропваше с едната. Хайде, хайде.

— Да отидем в стаята ми — каза Бен. — Там със сигурност имам нари. И подарък за теб.

При тези думи Диондра се оживи — дори сега, когато очите й примигваха и тя цялата се олюляваше от наркотиците и алкохола, мисълта за подаръка я разсея.

Катинарът на вратата на стаята му беше строшен и Бен се вбеси, после се разтревожи. Мама или полицията? Не че имаше какво да открият. Но все пак. Той отвори вратата, включи осветлението, Диондра затвори зад него и седна на леглото. Тя говореше ли, говореше, но той не слушаше, след това тя заплака и той спря да събира багажа си и легна на леглото до нея. Приглади косата й, погали корема й и се опита да я накара да замълчи, мърмореше утешително, говореше колко прекрасен ще е животът им заедно и още подобни лъжи. Мина около половин час, преди тя да се успокои. А уж тя му повтаряше да побърза. Класика.

Бен стана и погледна часовника с желание да изчезне оттук, ако наистина щяха да се махат. Вратата беше открехната и той дори не спря, за да я затвори, искаше да е отворена, опасността го караше да се движи още по-бързо.