Минахме през къс коридор. Отдясно зееше отворена врата на мазе, от което вееше студен въздух. Нехайно. Влязохме в дневната с нисък таван, от един пепелник на пода се издигаше цигарен дим, стените бяха жълти, мебелите изглеждаха износени. Допрян до една от стените като канапе за двама, се мъдреше огромен телевизор.
— Скъпа, би ли си свалила обувките, моля те? — попита тя и махна към килима в дневната, който беше лепкав и изцапан. Цялата къща беше разкривена, разнебитена и мръсна. Миниатюрно кучешко лайно се мъдреше близо до стълбите. Диондра пъргаво го заобиколи.
Поведе ме към дивана и усетих поне три различни аромата: спрей за коса, лосион с мирис на цветя и може би… спрей против насекоми? Тя носеше изрязана блуза, тесни джинси и нелепи тийнейджърски бижута.
Последвах я без допълнителните сантиметри, които ми осигуряваха ботушите на токчета, и се чувствах като дете. Диондра обърна профила си към мен, гледайки ме с крайчеца на окото си, и забелязах остър кучешки зъб да се подава изпод горната й устна.
Тя вирна глава на една страна и каза:
— Заповядай, седни. Боже, ти определено си Дей, а? Тази огненочервена коса — винаги съм я обичала.
Веднага щом седнахме, три пудела с крака като клечки дотичаха с дрънчащи като коледни звънчета каишки и се покатериха в скута й. Напрегнах се.
— О, по дяволите, ти определено си Дей — изкикоти се тя. — И Бен не обичаше кучета. Разбира се, онези, които имах тогава, бяха по-големи от тези бебчета.
Тя остави кучетата да ближат пръстите й, розови езици се стрелкаха навън-навътре.
— Е, Либи — започна тя, сякаш името ми, съществуването ми бяха някаква наша си шега, — Бен ли ти каза къде да ме намериш? Кажи ми истината.
— Намерих те по нещо, което Трей Типано каза.
— Трей? Господи! Как си се добрала до Трей Типано?
— Има магазин за фураж, в Жълтите страници е.
— Магазин за фураж. Нямаше да предположа. Между другото, как изглежда той?
Кимнах ентусиазирано — изглежда добре — преди да се овладея. После казах:
— Била си с Бен онази нощ.
— Мммм, да. Бях. — Тя разглеждаше лицето ми предпазливо, но с интерес.
— Искам да знам какво се случи.
— Защо? — попита.
— Защо?
— Съжалявам, госпожице Либи, но всичко това ми се стоварва изневиделица. Бен ли ти е казал нещо? Така де, защо идваш да ме търсиш сега? Защо сега?
— Искам да знам точно какво се е случило.
— Ох, Либи! — погледна ме тя състрадателно. — Бен няма нищо против да лежи заради онова, което стана онази нощ. Той така иска. Позволи му.
— Той ли уби семейството ми?
— Затова ли си тук?
— Бен ли уби семейството ми?
Тя само ми се усмихваше. Гладките й устни останаха неподвижни.
— Трябва да намеря покой, Диондра, моля те. Просто ми кажи.






