ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Минахме през къс коридор. Отдясно зееше отворена врата на мазе, от което вееше студен въздух. Нехайно. Влязохме в дневната с нисък таван, от един пепелник на пода се издигаше цигарен дим, стените бяха жълти, мебелите изглеждаха износени. Допрян до една от стените като канапе за двама, се мъдреше огромен телевизор.

— Скъпа, би ли си свалила обувките, моля те? — попита тя и махна към килима в дневната, който беше лепкав и изцапан. Цялата къща беше разкривена, разнебитена и мръсна. Миниатюрно кучешко лайно се мъдреше близо до стълбите. Диондра пъргаво го заобиколи.

Поведе ме към дивана и усетих поне три различни аромата: спрей за коса, лосион с мирис на цветя и може би… спрей против насекоми? Тя носеше изрязана блуза, тесни джинси и нелепи тийнейджърски бижута.

Последвах я без допълнителните сантиметри, които ми осигуряваха ботушите на токчета, и се чувствах като дете. Диондра обърна профила си към мен, гледайки ме с крайчеца на окото си, и забелязах остър кучешки зъб да се подава изпод горната й устна.

Тя вирна глава на една страна и каза:

— Заповядай, седни. Боже, ти определено си Дей, а? Тази огненочервена коса — винаги съм я обичала.

Веднага щом седнахме, три пудела с крака като клечки дотичаха с дрънчащи като коледни звънчета каишки и се покатериха в скута й. Напрегнах се.

— О, по дяволите, ти определено си Дей — изкикоти се тя. — И Бен не обичаше кучета. Разбира се, онези, които имах тогава, бяха по-големи от тези бебчета.

Тя остави кучетата да ближат пръстите й, розови езици се стрелкаха навън-навътре.

— Е, Либи — започна тя, сякаш името ми, съществуването ми бяха някаква наша си шега, — Бен ли ти каза къде да ме намериш? Кажи ми истината.

— Намерих те по нещо, което Трей Типано каза.

— Трей? Господи! Как си се добрала до Трей Типано?

— Има магазин за фураж, в Жълтите страници е.

— Магазин за фураж. Нямаше да предположа. Между другото, как изглежда той?

Кимнах ентусиазирано — изглежда добре — преди да се овладея. После казах:

— Била си с Бен онази нощ.

— Мммм, да. Бях. — Тя разглеждаше лицето ми предпазливо, но с интерес.

— Искам да знам какво се случи.

— Защо? — попита.

— Защо?

— Съжалявам, госпожице Либи, но всичко това ми се стоварва изневиделица. Бен ли ти е казал нещо? Така де, защо идваш да ме търсиш сега? Защо сега?

— Искам да знам точно какво се е случило.

— Ох, Либи! — погледна ме тя състрадателно. — Бен няма нищо против да лежи заради онова, което стана онази нощ. Той така иска. Позволи му.

— Той ли уби семейството ми?

— Затова ли си тук?

— Бен ли уби семейството ми?

Тя само ми се усмихваше. Гладките й устни останаха неподвижни.

— Трябва да намеря покой, Диондра, моля те. Просто ми кажи.