Хвърли джинси и пуловери в сак заедно с тетрадка, пълна с женски имена, които беше избрал за бебето — все още смяташе, че Криси Дей води класацията, хубаво име беше Криси Дей. Криси Патриша Дей. Или пък Даян, Криси Даян Дей. Харесваше му, защото приятелите й можеха да я наричат Ди Дей, щеше да е страхотно. Обаче трябваше да се пребори с Диондра, според нея всички тези имена бяха прекалено обикновени. Тя искаше имена като Амброзия, Калайъпи и Найтингейл.
Преметнал сак през рамо, Бен бръкна най-отзад в чекмеджето на бюрото си и извади скритите си спестявания. Беше прибирал по пет и по десет долара оттук-оттам и бе убеден, че има триста-четиристотин долара, но сега видя, че няма и стотачка. Пъхна ги в джоба си и се завря под леглото на четири крака, но чантата с дрехите я нямаше. Дрехите на дъщеря му.
Читать дальше
— Къде ми е подаръкът? — попита Диондра гърлено, защото лежеше по гръб и коремът й стърчеше нагоре войнствен като среден пръст.
Бен вдигна глава, погледна я — размазаното червило, разтечените черни очи, и си помисли, че тя прилича на чудовище.
— Не мога да го намеря — каза той.
— Как така не можеш да го намериш?
— Не го намирам, някой е влизал тук.
И двамата стояха в светлината на единствената му крушка, без да знаят какво да правят.
— Мислиш ли, че е някоя от сестрите ти?
— Може би. Мишел винаги си вре носа тук. Освен това нямам толкова пари, колкото си мислех, че имам.
Диондра стана, прихвана корема си, което никога не правеше с любов, покровителствено. Стискаше го, сякаш е товар, който Бен беше прекалено глупав, за да предложи да носи. Сега го държеше насочен към него, и говореше:
— Ти си бащата на това проклето бебе, така че по-добре бързо измисли нещо, ти ми направи това дете, така че по-добре оправи тази каша. Почти в седмия месец съм, всеки момент мога да родя, а ти…
Движение на прага, мярна се нощница и после се подаде крак, опитващ се да запази равновесие. Случайно тупване и вратата зейна отворена. Мишел се навърташе в коридора и се опитваше да подслушва, докато не се облегна прекалено силно и не се показа цялото й глуповато лице. В големите й очила се отразяваха две светещи квадратчета. Стискаше новия си дневник, на устата си имаше капка мастило.
Мишел премести поглед от Бен към Диондра, а после многозначително погледна към корема й и каза:
— Бен е забременил момиче. Знаех си!
Бен не виждаше очите й, само светлината в очилата и усмивката под тях.
— Казал ли си на мама? — попита Мишел закачливо, в гласа й се усещаше намек. — Да отида ли да кажа на мама?
Бен тъкмо щеше да се пресегне към нея, да я натика обратно в леглото с някоя заплаха от своя страна, когато Диондра се хвърли.






