ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Хвърли джинси и пуловери в сак заедно с тетрадка, пълна с женски имена, които беше избрал за бебето — все още смяташе, че Криси Дей води класацията, хубаво име беше Криси Дей. Криси Патриша Дей. Или пък Даян, Криси Даян Дей. Харесваше му, защото приятелите й можеха да я наричат Ди Дей, щеше да е страхотно. Обаче трябваше да се пребори с Диондра, според нея всички тези имена бяха прекалено обикновени. Тя искаше имена като Амброзия, Калайъпи и Найтингейл.

Преметнал сак през рамо, Бен бръкна най-отзад в чекмеджето на бюрото си и извади скритите си спестявания. Беше прибирал по пет и по десет долара оттук-оттам и бе убеден, че има триста-четиристотин долара, но сега видя, че няма и стотачка. Пъхна ги в джоба си и се завря под леглото на четири крака, но чантата с дрехите я нямаше. Дрехите на дъщеря му.

Читать дальше

— Къде ми е подаръкът? — попита Диондра гърлено, защото лежеше по гръб и коремът й стърчеше нагоре войнствен като среден пръст.

Бен вдигна глава, погледна я — размазаното червило, разтечените черни очи, и си помисли, че тя прилича на чудовище.

— Не мога да го намеря — каза той.

— Как така не можеш да го намериш?

— Не го намирам, някой е влизал тук.

И двамата стояха в светлината на единствената му крушка, без да знаят какво да правят.

— Мислиш ли, че е някоя от сестрите ти?

— Може би. Мишел винаги си вре носа тук. Освен това нямам толкова пари, колкото си мислех, че имам.

Диондра стана, прихвана корема си, което никога не правеше с любов, покровителствено. Стискаше го, сякаш е товар, който Бен беше прекалено глупав, за да предложи да носи. Сега го държеше насочен към него, и говореше:

— Ти си бащата на това проклето бебе, така че по-добре бързо измисли нещо, ти ми направи това дете, така че по-добре оправи тази каша. Почти в седмия месец съм, всеки момент мога да родя, а ти…

Движение на прага, мярна се нощница и после се подаде крак, опитващ се да запази равновесие. Случайно тупване и вратата зейна отворена. Мишел се навърташе в коридора и се опитваше да подслушва, докато не се облегна прекалено силно и не се показа цялото й глуповато лице. В големите й очила се отразяваха две светещи квадратчета. Стискаше новия си дневник, на устата си имаше капка мастило.

Мишел премести поглед от Бен към Диондра, а после многозначително погледна към корема й и каза:

— Бен е забременил момиче. Знаех си!

Бен не виждаше очите й, само светлината в очилата и усмивката под тях.

— Казал ли си на мама? — попита Мишел закачливо, в гласа й се усещаше намек. — Да отида ли да кажа на мама?

Бен тъкмо щеше да се пресегне към нея, да я натика обратно в леглото с някоя заплаха от своя страна, когато Диондра се хвърли.