ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Твоята племенница.

Почувствах, че трябва да я прегърна, а и ми се искаше. Здрависахме се.

Момичето пристъпи нерешително към нас, сплитайки ръцете си, и все още ме гледаше отстрани по начина, по който гледаш себе си във витрина, покрай която минаваш, опитвайки се да надникнеш, без никой да забележи.

— Скъпа, казах ти, че ще се случи, ако е писано — каза Диондра. — Ето я и нея. Ела, седни.

Момичето се отпусна мързеливо в скута на майка си, в извивката на ръката й, и положи буза на рамото й. Диондра си играеше с кичур червена или кестенява коса. Кристъл ме погледна от тази позиция. Защитена.

— Не мога да повярвам, че най-накрая се срещаме — каза тя. — Никога не трябваше да те срещам. Аз съм тайна, нали знаеш. — Погледна към майка си. — Дете на една тайна любов, нали така?

— Точно така — отвърна Диондра.

Значи знаеше коя е, кои са семейство Дей, че баща й е Бен Дей. Бях поразена, че Диондра се е доверила на дъщеря си да запази тайната, да не ме търси. Питах се от колко време знае Кристъл, дали беше минавала покрай къщата ми, само да ме зърне, само да ме зърне. Чудех се защо Диондра беше казала на дъщеря си подобна ужасна истина, когато в действителност нямаше нужда да го прави.

Диондра сигурно бе уловила мислите ми:

— Всичко е наред — каза тя. — Кристъл знае цялата история. Споделяме си всичко. Ние сме най-добри приятелки.

Дъщеря й кимна:

— Дори имам малък албум със снимки на всички ви. Е, само такива, които съм изрязала от списания и други подобни. Нещо като фалшив семеен албум. Винаги съм искала да се запозная с теб. Да те наричам ли леля Либи? Странно ли е? Прекалено странно е.

Не можех да измисля какво да кажа. Просто почувствах облекчение. Семейство Дей не бяха изчезнали напълно. Всъщност процъфтяваха с това красиво високо момиче, което приличаше на мен, но си имаше всички пръсти и мозъкът му не беше пълен с кошмари. Исках да й задам много любопитни въпроси: има ли лошо зрение като Мишел? Алергична ли е към ягоди като мама? Има ли сладка кръв като Деби, която комарите изяждаха жива, прекарва ли летата, вмирисана на антисептичен крем? Темпераментна ли е като мен, или е сдържана като Бен? Манипулативна и невинна ли е като Ранър? Каква е, каква е, исках да ми каже по какво прилича на Дей и да ми припомни какви бяхме.

— Прочетох и книгата ти — добави Кристъл. — „Нов ден за Дей“. Наистина е добра. Исках да кажа на някого, че те познавам, защото, нали разбираш, гордеех се.

Гласът й звучеше като флейта, сякаш ей сега ще се засмее.

— О, благодаря.

— Добре ли си, Либи? — попита Диондра.

— Ами предполагам, предполагам, просто не разбирам защо пазите тайната толкова дълго. Защо Бен все още се кълне, че не те познава? Искам да кажа, предполагам, че дори не е виждал дъщеря си.

Кристъл поклати глава.

— Обаче много бих искала да го видя. Той е моят герой.