ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Стъклена червена ваза се мъдреше на гърба на казанчето на тоалетната, но не бях взела със себе си дамската си чанта. Трябваше ми нещо малко. Отворих шкафчето и открих няколко предписани по рецепта шишенца с хапчета с етикетчета „Поли Палм“. Приспивателни, болкоуспокояващи и противоалергични. Изпих няколко болкоуспокояващи, после си взех малко розово червило и един термометър. Голям късмет, тъй като никога не бих се сетила да си купя, но винаги съм искала термометър. Когато ми се долежи, е добре да знам дали съм болна, или просто ме е хванал мързел.

Когато се върнах на масата, Кристъл седеше с един крак качен на стола и брадичка, облегната на коляното.

— Имам още въпроси — каза тя, напевният й глас се издигаше и снишаваше.

— Вероятно няма да мога да ти отговоря — опитах да я парирам. — Бях много малка, когато се случи. Бях забравила много неща за семейството си, докато не започнах да говоря с Бен.

— Нямаш ли албуми със снимки? — попита Кристъл.

— Имам. Не ги бях отваряла известно време. Бях ги прибрала.

— Прекалено болезнено е — отбеляза Кристъл приглушено.

— Наскоро започнах отново да разглеждам кутиите — албуми, годишници и много други стари боклуци.

— Какви например? — попита Диондра, мачкайки грах с вилицата си като отегчен тийнейджър.

— Ами всъщност половината бяха неща на Мишел — отвърнах доволна, че мога наистина да отговоря на някой въпрос.

— Играчки ли? — попита Кристъл, докато си играеше с ръба на полата си.

— Не, по-скоро бележки и други подобни. Дневници. Мишел записваше всичко. Ако видеше учител да прави нещо странно, записваше го в дневника си, ако мислеше, че мама си има любимци, записваше и това, ако се скараше с най-добрата си приятелка заради момче, което и двете харесваха…

— … Тод Делхънт — измърмори Кристъл, кимайки. Тя мързеливо глътна още малко вино.

— … и той влизаше в дневника — продължих аз, без да обръщам внимание. След това чух. Тод Делхънт ли каза тя? Нямаше никога да се сетя сама за това име, онази голяма кавга, в която Мишел се забърка заради малкия Тод Делхънт. Случи се точно на Коледа, точно преди убийствата. Спомням си, че цялата коледна сутрин тя драскаше в дневника си. Но Тод Делхънт, как…?

— Познаваше ли Мишел? — попитах Диондра, докато мозъкът ми все още работеше.

— Не много — отвърна тя. — Всъщност никак даже. — Когато добави това, ми заприлича на Бен, който се преструваше, че не познава Диондра.

— Сега е мой ред да отида до тоалетната — каза Кристъл и отпи последна глътка от виното.

— Значи — започнах аз, но замълчах. Нямаше начин Кристъл да знае, че Мишел си е падала по Тод Делхънт, освен ако… Освен ако не беше прочела дневника на Мишел. Този, който получи сутринта на Коледа, за да започне през 1985 година.