Предполагах, че нито един от дневниците не липсва, защото 1984 година беше непокътната, но дори не се бях замисляла за 1985-а. Новият дневник на Мишел, мислите й само от девет дни — това цитираше Кристъл. Тя беше чела дневника на мъртвата ми…
Зърнах проблясване на метал от дясната си страна точно когато Кристъл стовари стара ютия в слепоочието ми с разтегната в замръзнал писък уста.
3 януари 1985 г.
Читать дальше
2:03 ч.
Пати всъщност бе задрямала, абсолютно нелепо, събуди се в 2:02, измъкна се изпод Либи и тръгна по коридора. Някой шумолеше в стаята на момичетата, едно от леглата скърцаше. Мишел и Деби по принцип спяха дълбоко, но бяха шумни — хвърляха завивки, говореха насън. Мина покрай стаята на Бен, лампата още светеше, откакто бе влязла вътре с взлом. Би поспряла там, но закъсняваше, а Калвин Дийл не обичаше да се закъснява.
Бен и бебе.
По-добре да няма време. Тя пристъпи към вратата и вместо да се притесни от студа, си помисли за океана, за единственото пътуване до Тексас, когато беше момиче. Спомни си как се пече, намазана с плажно масло, прииждащата вода, солта по устните. Слънцето.
Отвори вратата и ножът прободе гърдите й, тя се преви надве в ръцете на мъж, който шепнеше: „Не се тревожи, всичко ще свърши след трийсетина секунди, хайде сега още веднъж, за да сме сигурни“, после той я отдалечи от себе си, тя стоеше наведена като танцьорка и усети как ножът се завърта в гърдите й, не беше уцелил сърцето й, а трябваше да уцели сърцето. Усещаше как стоманата се движи вътре в нея, а мъжът я погледна с благо лице, подготвяйки се за втори удар, но хвърли поглед през рамо и благото му лице се промени, мустаците му затрепериха…
— Какво, по дяволите?
Пати леко извърна глава обратно към къщата и видя Деби с лилавата й нощница, с разрошени от съня плитки, с бяла панделка, спускаща се по ръката, да крещи: „Мамо, нараняват Мишел!“ Без дори да забележи, че мама също е ранена, тя беше съсредоточена над посланието си: „Хайде, мамо, хайде“. Единствената мисъл на Пати беше: колко неподходящо време беше за кошмари. А после да затвори вратата. Кръвта се стичаше по краката й и докато се опитваше да затвори вратата, за да не може Деби да я види, тя усети как мъжът отвори вратата и изкрещя:
Подяволитеподяволитеподявоиитеееее!
След като той изкрещя това в ухото й, Пати усети как се опитва да издърпа ножа от гърдите й и осъзна какво искаше той, искаше Деби, този мъж, който каза, че никой не трябва да знае, че никой не трябва да го види, той искаше Деби да последва Пати. Пати здраво стисна дръжката и бутна ножа още по-дълбоко в себе си, а мъжът продължаваше да крещи и накрая пусна ножа, ритна вратата и влезе вътре.






