ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Предполагах, че нито един от дневниците не липсва, защото 1984 година беше непокътната, но дори не се бях замисляла за 1985-а. Новият дневник на Мишел, мислите й само от девет дни — това цитираше Кристъл. Тя беше чела дневника на мъртвата ми…

Зърнах проблясване на метал от дясната си страна точно когато Кристъл стовари стара ютия в слепоочието ми с разтегната в замръзнал писък уста.

3 януари 1985 г.

Читать дальше

2:03 ч.

Пати всъщност бе задрямала, абсолютно нелепо, събуди се в 2:02, измъкна се изпод Либи и тръгна по коридора. Някой шумолеше в стаята на момичетата, едно от леглата скърцаше. Мишел и Деби по принцип спяха дълбоко, но бяха шумни — хвърляха завивки, говореха насън. Мина покрай стаята на Бен, лампата още светеше, откакто бе влязла вътре с взлом. Би поспряла там, но закъсняваше, а Калвин Дийл не обичаше да се закъснява.

Бен и бебе.

По-добре да няма време. Тя пристъпи към вратата и вместо да се притесни от студа, си помисли за океана, за единственото пътуване до Тексас, когато беше момиче. Спомни си как се пече, намазана с плажно масло, прииждащата вода, солта по устните. Слънцето.

Отвори вратата и ножът прободе гърдите й, тя се преви надве в ръцете на мъж, който шепнеше: „Не се тревожи, всичко ще свърши след трийсетина секунди, хайде сега още веднъж, за да сме сигурни“, после той я отдалечи от себе си, тя стоеше наведена като танцьорка и усети как ножът се завърта в гърдите й, не беше уцелил сърцето й, а трябваше да уцели сърцето. Усещаше как стоманата се движи вътре в нея, а мъжът я погледна с благо лице, подготвяйки се за втори удар, но хвърли поглед през рамо и благото му лице се промени, мустаците му затрепериха…

— Какво, по дяволите?

Пати леко извърна глава обратно към къщата и видя Деби с лилавата й нощница, с разрошени от съня плитки, с бяла панделка, спускаща се по ръката, да крещи: „Мамо, нараняват Мишел!“ Без дори да забележи, че мама също е ранена, тя беше съсредоточена над посланието си: „Хайде, мамо, хайде“. Единствената мисъл на Пати беше: колко неподходящо време беше за кошмари. А после да затвори вратата. Кръвта се стичаше по краката й и докато се опитваше да затвори вратата, за да не може Деби да я види, тя усети как мъжът отвори вратата и изкрещя:

Подяволитеподяволитеподявоиитеееее!

След като той изкрещя това в ухото й, Пати усети как се опитва да издърпа ножа от гърдите й и осъзна какво искаше той, искаше Деби, този мъж, който каза, че никой не трябва да знае, че никой не трябва да го види, той искаше Деби да последва Пати. Пати здраво стисна дръжката и бутна ножа още по-дълбоко в себе си, а мъжът продължаваше да крещи и накрая пусна ножа, ритна вратата и влезе вътре.