ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Носех един от неговите прекалено тесни пуловери, който бях взела от колата му, и определено ми стоеше много по-добре.

— Стои ми по-добре — казах.

— Господи, Либи. Можеше просто да попиташ, нали знаеш. — Той се обърна отново към телевизора, където две жени се бяха нахвърлили една на друга като разярени бездомни кучета. — Либи Крадлата. Жалко, че не си задигнала от къщата на Диондра четката й за коса например. Щяхме да имаме някаква ДНК.

— Ах, вълшебната ДНК — отвърнах. Бях спряла да вярвам в ДНК.

На телевизора руса жена беше хванала друга руса жена за косата и я дърпаше надолу по някакви стълби и аз смених канала с някакво научнопопулярно предаване за крокодили.

— О, боже!

Хукнах към стаята си. Върнах се и стоварих червилото и термометъра на Диондра на масата.

— Лайл Уърт, ти си голям ум! — заявих и го прегърнах.

— Ами? — възкликна той и се засмя. — Уха! Голям ум! Либи Крадлата смята, че съм голям ум.

— Точно така.

ДНК и от двата предмета съвпадна с кръвта по покривката на леглото на Мишел. Преследването се активизира. Нищо чудно, че Диондра открай време твърдеше, че няма нищо общо с Бен. Новите научни методи улесняваха все повече и повече съпоставянето на ДНК: трябва да се е чувствала по-застрашена с всяка изминала година, а не обратното. Хубаво.

Спипаха я при парична измама в Амарило. Кристъл я нямаше никаква, но Диондра бе заловена, макар че четирима полицаи едва я вкарали в колата. И така, Диондра беше в затвора, Калвин Дийл си беше признал. И някакъв мръсен лихвар беше арестуван, дори само името му ме плашеше: Лен. След всичко това се очакваше Бен да бъде освободен от затвора, но нещата не се развиваха толкова бързо. Диондра не се признаваше за виновна, а докато делото й се точеше, щяха да слушат брат ми, който отказваше да я замеси. В края на май най-сетне го посетих.

Изглеждаше понапълнял, поизморен. Когато седнах, ми се усмихна леко.

— Не бях сигурна дали ще искаш да ме видиш — казах.

— Диондра винаги е била сигурна, че ще я разкриеш. Винаги е била сигурна в това. Явно е била права.

— Явно да.

Изглежда нито един от нас не искаше да минава през това. Бен бе защитавал Диондра почти двайсет и пет години, а аз бях развалила всичко. Изглеждаше разочарован, но не и тъжен. Може би винаги се бе надявал тя да бъде разобличена. Склонна бях да го вярвам заради себе си. По-лесно беше да не питам.

— Скоро ще излезеш оттук, Бен. Можеш ли да повярваш? Ще излезеш от затвора. — Това беше сигурно — кръв върху чаршафите на мъртво момиче е добре, но признание е по-добре. Все още се надявах. Все още.

— Не бих имал нищо против — отвърна той. — Може би е време. Мисля, че двайсет и четири години са достатъчни. Може би са достатъчни за това, че… стоях отстрани. Че позволих да се случи.

— Така мисля.