Носех един от неговите прекалено тесни пуловери, който бях взела от колата му, и определено ми стоеше много по-добре.
— Стои ми по-добре — казах.
— Господи, Либи. Можеше просто да попиташ, нали знаеш. — Той се обърна отново към телевизора, където две жени се бяха нахвърлили една на друга като разярени бездомни кучета. — Либи Крадлата. Жалко, че не си задигнала от къщата на Диондра четката й за коса например. Щяхме да имаме някаква ДНК.
— Ах, вълшебната ДНК — отвърнах. Бях спряла да вярвам в ДНК.
На телевизора руса жена беше хванала друга руса жена за косата и я дърпаше надолу по някакви стълби и аз смених канала с някакво научнопопулярно предаване за крокодили.
— О, боже!
Хукнах към стаята си. Върнах се и стоварих червилото и термометъра на Диондра на масата.
— Лайл Уърт, ти си голям ум! — заявих и го прегърнах.
— Ами? — възкликна той и се засмя. — Уха! Голям ум! Либи Крадлата смята, че съм голям ум.
— Точно така.
ДНК и от двата предмета съвпадна с кръвта по покривката на леглото на Мишел. Преследването се активизира. Нищо чудно, че Диондра открай време твърдеше, че няма нищо общо с Бен. Новите научни методи улесняваха все повече и повече съпоставянето на ДНК: трябва да се е чувствала по-застрашена с всяка изминала година, а не обратното. Хубаво.
Спипаха я при парична измама в Амарило. Кристъл я нямаше никаква, но Диондра бе заловена, макар че четирима полицаи едва я вкарали в колата. И така, Диондра беше в затвора, Калвин Дийл си беше признал. И някакъв мръсен лихвар беше арестуван, дори само името му ме плашеше: Лен. След всичко това се очакваше Бен да бъде освободен от затвора, но нещата не се развиваха толкова бързо. Диондра не се признаваше за виновна, а докато делото й се точеше, щяха да слушат брат ми, който отказваше да я замеси. В края на май най-сетне го посетих.
Изглеждаше понапълнял, поизморен. Когато седнах, ми се усмихна леко.
— Не бях сигурна дали ще искаш да ме видиш — казах.
— Диондра винаги е била сигурна, че ще я разкриеш. Винаги е била сигурна в това. Явно е била права.
— Явно да.
Изглежда нито един от нас не искаше да минава през това. Бен бе защитавал Диондра почти двайсет и пет години, а аз бях развалила всичко. Изглеждаше разочарован, но не и тъжен. Може би винаги се бе надявал тя да бъде разобличена. Склонна бях да го вярвам заради себе си. По-лесно беше да не питам.
— Скоро ще излезеш оттук, Бен. Можеш ли да повярваш? Ще излезеш от затвора. — Това беше сигурно — кръв върху чаршафите на мъртво момиче е добре, но признание е по-добре. Все още се надявах. Все още.
— Не бих имал нищо против — отвърна той. — Може би е време. Мисля, че двайсет и четири години са достатъчни. Може би са достатъчни за това, че… стоях отстрани. Че позволих да се случи.
— Така мисля.






