Това беше научил от живота си досега: никога не се цели високо. Беше роден самотник, това знаеше със сигурност. Самотен беше като дете, като тийнейджър и определено сега. Понякога се чувстваше, сякаш е отсъствал през целия си живот — в изгнание, далеч от мястото, на което принадлежи, и подобно на войник очакваше да бъде изпратен обратно. Изпитваше носталгия по място, където никога не беше живял.
Ако излезе, може би ще отиде при Либи, която приличаше на майка му и на него и която познаваше добре, без да пита. Можеше да прекара остатъка от живота си, молейки Либи за прошка, грижейки се за нея, за малката си сестра някъде навън. В някоя малка къща.
Само това искаше.
Сега
Валмата от бодливата тел на затвора искряха в жълто, когато стигнах до колата си, потънала в мисли за всички хора, които бяха пострадали: нарочно, случайно, заслужено, нечестно, малко, напълно. Майка ми, Мишел, Деби, аз, Криси Кейтс. Родителите й. Родителите на Диондра. Даян. Трей. Кристъл.
Чудех се каква част от всичко това може да бъде поправена, дали някой може да бъде излекуван или дори утешен.
Спрях на една бензиностанция да попитам за посоката, защото бях забравила как да стигна до паркинга за каравани на Даян, по дяволите, щях да посетя Даян. Сресах косата си с пръсти в тоалетната на бензиностанцията и си сложих балсам за устни, който за малко да открадна, но купих (все още не се чувствах съвсем добре от това решение). После минах през града и стигнах до паркинга за каравани с ограда от бели дъски, където живееше Даян. Навсякъде жълтееха нарциси.
Има и такова нещо като красив парк за каравани.
Домът на Даян беше точно там, където си спомнях. Спрях и натиснах три пъти клаксона, това беше ритуалът, когато тя ни посещаваше едно време. Тя беше в малкия си двор и се грижеше за лалетата, беше с гръб към мен, едра жена с чуплива сива коса.
Обърна се при звука на клаксона ми и примигна, когато слязох от колата.
— Лельо Даян? — казах аз.
Тя тръгна през двора с широки крачки и изопнато лице. Когато стигна точно пред мен, ме сграбчи и ме прегърна толкова силно, че изкара въздуха от дробовете ми. После ме потупа силно два пъти, отдалечи ме от себе си и пак ме придърпа.
— Знаех си, че можеш да го направиш, знаех си, Либи — измърмори тя в косата ми, топла и опушена.
— Да направя какво?
— Да се постараеш малко повече.
Останах у Даян два часа, докато изчерпахме темите за разговор, както винаги се случваше. Тя отново ме прегърна грубовато и ми нареди да се върна в събота. Имаше нужда от помощ, за да постави някакъв плот.
Не излязох веднага на магистралата, а бавно поех към мястото на някогашната ни ферма, опитвайки се уж случайно да се озова там. Беше ранна пролет, но свалих прозореца на колата.






