Моля, обадете се по-късно — каза роботизираният глас и миг по-късно в ухото на Клей вече звучеше сигналът „свободно“.
Художникът отпусна слушалката до нивото на раменете си, сякаш изведнъж бе станала необикновено тежка, и постоя така известно време, преди да я постави обратно върху вилката.
Том му каза, че е пълна лудост да напуска хотела.
Най-малкото, изтъкна той, в „Атлантик Авеню Ин“ поне бяха в относителна безопасност; особено след като асансьорите бяха изключени, а входът към стълбището беше блокиран. Бяха натрупали куфари и сандъци от багажното помещение пред вратата в края на късия коридор зад асансьорите. Дори и някой с исполинска сила да изблъскаше натрупаната купчина, в най-лошия случай щеше да я отмести до отсрещната стена, отваряйки пролука, широка не повече от петнайсетина сантиметра. Никой не можеше да премине през барикадата.
От друга страна, безредиците в града сякаш се усилваха. Воят на алармите и сирените се бе превърнал в нещо като постоянно звуково оформление, на чийто фон изпъкваха виковете, писъците, гърмежите и експлозиите. Взривовете вече не бяха единични и процепваха въздуха като откоси на автоматично оръжие. Последната серия бе толкова силна, че всички в хотела приклекнаха, сигурни, че панорамният прозорец ще се строши. За щастие това не се случи, ала щом ехото от експлозията заглъхна, побързаха да се преместят в кабинета зад рецепцията.
Третата причина, която Том изтъкна на Клей, беше, че часът бе пет и петнайсет. Скоро щеше да се мръкне, а всеки опит да се напусне Бостън по тъмно щеше да е равнозначен на самоубийство.
— Защо не хвърлиш един поглед навън? — каза той, сочейки прозорчето с изглед към Есекс Стрийт. Улицата бе претъпкана от изоставени коли, на тротоара се виждаше трупът на млада жена с дънки и фланелка на „Ред Сокс“. Тя лежеше по очи на паважа, разперила широко ръце, сякаш бе умряла, докато се е опитвала да плува. На гърба й пишеше „ВАРИТЕК“.
Читать дальше
— Мислиш ли, че ще можеш да караш колата си по тези улици?
— Прав е — отбеляза Рикарди. Седеше зад бюрото си, скръстил ръце на тесните си гърди, а на лицето му отново бе изписано мрачно изражение. — Колата ви се намира в гаража на Тамуърт Стрийт. Съмнявам се, че ще успеете да я изкарате от там.
Клей, който вече се бе отказал от идеята да използва колата си, понечи да каже, че няма намерение да шофира (поне засега), когато над главите им се чу поредното глухо тупване — този път беше толкова силно, че чак таванът се разтресе. В същото време чуха слабия, но отчетлив звън от чупене на стъкло. Алис Максуел, която седеше на стола от другата страна на бюрото на Рикарди, притеснено погледна нагоре и отново се вглъби в себе си.
— Какво има там? — попита Том.
— Точно над нас е Ирокезката стая — обясни чиновникът.






