— Най-голямата от конферентните зали. Използваме я най-вече като склад — там държим столовете, масите, аудиовизуалното оборудване — Той замлъкна за момент. — Може да нямаме ресторант, но ако клиентите ни пожелаят, приспособяваме залата за коктейли или празненства. Последното издрънчаване…
Той не завърши изречението си, но според Клей нямаше нужда. И сам можеше да се досети, че последното изтрополяване бе предизвикано от преобръщането на количка, натоварена със стъклени прибори. То беше последвано от още едно и още едно, сякаш някакъв обезумял тип сновеше из помещението и събаряше всичко, което му попадаше пред очите. Приклещен като буболечка между прозореца и мрежата, неспособен да намери изход, той само можеше да вилнее и руши.
В този момент Алис направи нещо, което изненада всички — проговори за пръв път от половин час, и то, без да са й задали въпрос.
— Споменахте нещо за някаква Дорис.
— Да, Дорис Гугиерес — кимна Рикарди. — Главната домакинка на хотела. Чудесен служител. Последния път, когато я чух, беше на третия етаж.
— Тя имаше ли… — Девойката не искаше да произнесе думата. Вместо това направи жест, който бе станал популярен почти колкото изпънатия пред устните показалец, изискващ тишина. Алис вдигна дясната си ръка до бузата си, доближавайки палеца до ухото си, а кутрето — до устните си.
— Не — поклати глава плешивият. — Служителите трябва да ги оставят в шкафчетата си, докато са на работа. При първо нарушение получават мъмрене, а при второ могат да бъдат уволнени. Казвам им го още щом постъпят на работа, — Той вдигна извинително рамене. — Политика на ръководството — нямам нищо общо с това.
— Смятате ли, че може да е слязла до втория етаж, за да провери какви са тези звуци? — попита тийнейджърката.
— Напълно възможно е — рече Рикарди. — Но няма как да знам. Казах ви, че за последно я чух, когато ми съобщи за пламналото кошче за смет. Пратих й няколко съобщения на пейджъра, но не е слизала тук.
На Клей не му се искаше да изкрещи: „Видя ли колко безопасен е шибаният хотел!“, ето защо погледна към Том, опитвайки се да му предаде тази мисъл с изражението си.
— Според вас колко души има на горните етажи? — попита мъжът с костюма от туид.
— Нямам представа.
— Добре, де, горе-долу.
— Не много. От персонала може би само Дорис. Тези от дневната смяна си тръгват в три, а нощната смяна идва в шест. — Плешивият стисна здраво устни. — Правим го за икономия на средства. Не бих казал, че е мярка, защото не води до никакви резултати. Що се отнася до гостите. — Той се замисли. — По принцип следобедът е мъртво време за нас. Всички гости от снощи си тръгнаха — срокът за освобождаване на стаите в „Атлантик Ин“ е пладне, а новите ни клиенти обикновено идват не по рано от четири следобед.






