— Недоразумение? — възкликна и посочи засъхналата кръв по бялата си рокля. — Това на недоразумение ли ти прилича? Използвах наученото в школата по самоотбрана, която посещавах в гимназията! Приложих карате върху собствената си майка! Мисля, че даже й счупих носа, сигурна съм в това. — Алис рязко поклати глава и косата й се развя. — Ако не бях успяла да се пресегна и да отворя вратата…
— Майка ти е щяла да те убие — прекъсна я Клей.
— Да, щеше да ме убие — прошепна Алис. — Не знаеше коя съм. Собствената ми майка. — Погледна Том и Клей.
— Всичко започна от шибаните телефони — промълви. — От шибаните мобилни телефони.
— Колко такива джаджи има в Бостън? — попита Клей. — Какво гласят маркетинговите проучвания?
— Като се има предвид колко студенти има в града, бих казал, че броят на клетъчните телефони е огромен — отвърна Рикарди. Той бе станал от мястото си зад бюрото и изглеждаше по-живнал — навярно заради това, че се бе опитал да успокои девойката, или задето му бяха задали „сериозен“ въпрос. — Макар че според мен заможните млади хора далеч не са единствената „мобилна“ прослойка. Преди месец четох една статия в „Инкуайърър“, в която се твърдеше, че китайците имат повече клетъчни телефони от жителите на Америка. Представяте ли си?
Клей не искаше да си представи.
— Добре — въздъхна Том. — Мисля, че разбирам накъде биете. Някой — някоя терористична група, изкривява сигналите на мобилните телефони, затова когато се обадите или отговорите на обаждане, получавате някакво уф, откъде да знам, някакво подсъзнателно послание, което ви кара да полудеете. Звучи ми като научна фантастика, но предполагам, че преди петнайсет-двайсет години днешните мобилни телефони също са изглеждали като научна фантастика на повечето хора.
— Сигурен съм, че става въпрос за нещо такова — обади се Клей. — И можеш да полудееш, дори и само ако си подслушал нечий разговор. — Мислеше си за Тъмнокосата фея. — Най-шибаното в цялата работа обаче е, че когато хората видят какво се случва около тях…
— Техният първи импулс е да грабнат мобилните си апарати и да се опитат да разберат какво всъщност става — завърши Том.
— Да — кимна Клей. — Видях много хора да го правят.
Мустакатият мъж му хвърли мрачен поглед:
— И аз.
— Не разбирам какво общо има всичко това с вашето напускане на хотела — отбеляза Рикарди. — Пък и скоро ще се стъмни и едва ли е особено благоразумно да…
Думите му бяха заглушени от поредната експлозия, последвана от още пет-шест, които отекнаха в югоизточна посока като отдалечаващи се стъпки на великан. Над главите им незнайният пленник отново събори някаква мебел, надавайки гневно ръмжене.
Читать дальше
— Не мисля, че на лудите ще им хрумне да напуснат града — рече Клей.






