ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Когато тя простена и се отпусна в ръцете му, сърцето му се изпълни със злобно задоволство. Тук нямаше и следа от съпротива, тя беше точно това, от което имаше нужда в този момент.

Лилиан никога не го беше виждала в такова настроение и мълчаливо благодари на небето, че се бе сетила да дойде в шатрата на Майлс. Тя също изпитваше страст към Гевин, но не беше безразсъдна като него. Всеки момент някой можеше да влезе в шатрата и да ги види. Не биваше да рискува положението си.

— Гевин — прошепна нежно тя, — тук не е нито мястото, нито времето е подходящо за…

Мъжът я пусна рязко, сякаш не можеше да понесе още една опърничава жена.

— Тогава изчезвай оттук, какво чакаш! — изсъска ядно той и изскочи навън.

Лилиан гледаше след него и не можеше да разбере какво го прихвана така изведнъж. После на лицето й изгря усмивка. Онази червенокоса вещица Джудит не беше успяла да го завладее. Гевин не я бе забравил. Той беше само неин. Опасенията й не се потвърдиха. И все пак — това не беше добре познатият й Гевин.

Уолтър Демари не можеше да откъсне поглед от Джудит. Младоженката седеше под балдахина на Аскот и се вслушваше в разговорите на новите си роднини.

Откакто я бе видял за първи път, Уолтър я наблюдаваше жадно. Докато яздеше към църквата, по време на сватбеното празненство. Видя как Джудит избяга от залата и се скри в градината. Не му убягна и изражението на лицето й, когато се върна в залата след половин час.

Той смяташе, че я познава — нещо повече, той я обичаше. Беше възхитен от начина, по който тя се движеше, по който гордо вдигаше глава. Обичаше златните й очи, прекрасните устни.

Цяла нощ бе лежал буден в постелята си и беше мислил за нея. Представяше си какво ще бъде, когато тя легне до него.

След тази нощ той не преставаше да се пита защо Джудит не може да бъде негова. Семейството му беше много по-богато от фамилията Аскот. Той посещаваше често дома на Рейвдаун и се познаваше добре с братята на Джудит. Затова реши, че има право да поиска сметка от баща й.

Рейвдаун беше застанал пред сергията на един търговец и пиеше ябълково вино. Уолтър отиде при него и започна без бавене обвинителната си реч.

— Защо не предложи момичето на мен?

Робърт го изгледа слисано.

— Какво ти става, момче? Защо не си на арената?

Уолтър се отпусна тежко на едно трикрако столче и зарови ръце в косата си. Той беше представителен младеж, макар че не беше особено красив. Очите му бяха мътносини, носът твърде голям. Тънките му устни често се опъваха в жестока линия. Рядката руса коса беше вързана на тила.

— Говоря за дъщеря ти — повтори упорито той. — Защо не я даде на мен? Аз бях приятел на синовете ти. Може да не съм много богат, но Аскотови са много по-бедни от мен.

Читать дальше

Робърт Рейвдаун вдигна рамене и отпи голяма глътка вино.