ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Възбудата им беше толкова силна, че само след няколко мига и двамата стигнаха до върха на насладата.

На следващата сутрин Джудит се събуди рано и с доволна въздишка се протегна като котка. Ръката й се плъзна към съседната възглавница и изведнъж застина. Мястото до нея беше празно.

Тя отвори широко очи и огледа стаята. Гевин го нямаше. Слънчевата светлина нахлуваше безпрепятствено през отворените прозорци. Първата й мисъл беше да скочи от леглото и да изтича навън. Ала топлата постеля и споменът за нощта я задържаха под завивките. Тя притисна лице във възглавницата, на която беше лежала главата на Гевин.

Читать дальше

Тихо чукане на вратата накара сърцето й да забие в очакване. За нейно разочарование в стаята влезе Джоан.

— Будна ли сте вече, господарке? — попита камериерката с многозначителна усмивка.

Джудит не отговори и продължи да лежи неподвижно.

— Лорд Гевин стана рано и заповяда да му излъскат бронята.

— Каква броня? — Джудит се изправи като свещ в леглото си.

— Искал да вземе участие в турнира. И аз не знам защо. Той е младоженец и няма защо да се напряга.

Джудит се отпусна отново във възглавниците. Тя знаеше защо Гевин се е решил на тази стъпка. Сигурно и той като нея се чувстваше превъзходно, духът му беше бодър и в турнира можеше да вложи всички сили, които го окриляваха. Тя отметна завивката и стана.

— Искам да се облека. Вече е късно. Мислиш ли, че ще успея да стигна до арената?

Джоан се засмя весело.

— Разбира се, господарке! Не се тревожете.

Джудит облече роклята от тъмносиньо кадифе и нетърпеливо приглади бялата копринена фуста. Талията й беше пристегната с колан от мека кожа, украсен с перли.

Джоан изчетка косата й и я прибра в мрежичка от копринени конци, обшита с перли.

— Да вървим! — нареди нетърпеливо Джудит.

Успя да стигне навреме и зае мястото си в ложата на Аскот. Сърцето й беше пълно с противоречиви чувства. Нима последната нощ беше само сън? Спомни си горещите му прегръдки и потръпна. Гевин беше толкова нежен с нея. Може би все пак изпитваше по-дълбоки чувства към жена си…

Денят блестеше в пролетно великолепие. Може би съм глупачка, но ще се опитам да направя най-доброто от този брак, каза си решително тя.

Джудит изпъна гордо крехките си рамене и се надигна, за да огледа по-добре арената. Искаше да види Гевин, но там цареше страшна блъсканица.

Без да съзнава какво прави, тя стана от мястото си и пристъпи към оградата. Нищо не я интересуваше. Търсеше само Гевин. Най-после го видя.

Той беше внушителен мъж, а в бронята изглеждаше още по-величествен. Тъкмо възсядаше едрия си боен жребец, покрит с копринено наметало, на което бяха извезани златни леопарди. Сбруята на животното беше от зелена кожа.

Гевин се метна на седлото с такава лекота, сякаш не носеше тежката броня и оръжието си.