ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Целувката му беше корава, забралото на шлема притискаше бузата й. Джудит не усещаше нищо. След малко Гевин я остави отново на земята и тя се разтрепери. Беше опиянена от случилото се.

Джудит не съзнаваше, че по време на тази сцена множеството е застинало в мълчание. Ала Гевин го забеляза. Съпругата му беше рискувала живота си, за да му даде залог за успех. Той вдигна копието си и го размаха триумфално. Зрителите избухнаха в ликуващи викове.

Като видя, че всички погледи са насочени към нея, Джудит пламна от срам и притисна ръце към лицето си. Майлс и Рейн се втурнаха да й помогнат.

— Ако жестът ти не беше направил Гевин толкова щастлив, щях здравата да те напляскам за лекомислието ти — рече укорително Рейн.

Множеството отново възликува. Гевин беше свалил противника си от седлото. Джудит беше ужасно объркана. Не й беше приятно, че е попаднала в центъра на общото внимание, затова събра полите си и бързо побягна обратно към замъка.

Искаше да поседи малко в тихата си градинка, за да си възвърне нормалния цвят на лицето и дишането й да се успокои.

Лилиан се втурна като бясна в шатрата на граф Байхем. Стените й бяха тапицирани с коприна и украсени със скъпоценни византийски килими. Едмънд Чатауърт обичаше удобствата.

— Какво се е случило? — попита дълбок глас зад гърба й.

Лилиан се обърна като ужилена и видя пред себе си Роджър, по-малкия брат на Едмънд. Младият мъж седеше на ниско столче и остреше меча си. Изглеждаше много добре с изрусената от слънцето коса и енергичната линия на устните. Дори белегът покрай лявото око не го загрозяваше.

Много пъти Лилиан си беше представяла какво ли щеше да бъде, ако граф на Байхем беше не дебелият Едмънд, а красивият и млад Роджър. Тя отвори уста да заговори, но веднага спря. Искаше да му разкаже за шума, който беше вдигнала съпругата на Гевин. Преди началото на турнира тя бе предложила на Гевин панделката си, но той не пожела да я вземе. Обясни й, че не желае да приказват за миналите им отношения. Хората си нямали друга работа, освен да разпространяват клюки.

— Не ти ли е ясно, че си играеш с огъня? — попита тихо Роджър и провери острието на меча с палеца си. Когато Лилиан не отговори, той продължи настойчиво: — Мъжете от семейство Аскот не гледат на тези неща като нас. За тях правото е право, а неправдата — неправда. Между двете неща няма нищо.

— Нямам представа за какво говориш — тросна се Лилиан.

— Гевин няма да се зарадва, като открие, че си го излъгала.

— Не съм го лъгала!

Роджър вдигна вежди.

— А как му обясни, че трябва да се омъжиш за брат ми?

Лилиан се отпусна на едно столче и сведе глава, за да скрие ядното треперене на устните си.

— Ти не очакваше, че Джудит е толкова красива, нали? — продължи невъзмутимо Роджър.

— И ти я наричаш красива? — озъби се Лилиан.