ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Разумът му отново заработи. Видя Джудит, заобиколена от братята му, видя мрачните им лица. И изведнъж осъзна защо беше укорът в погледите им. Той беше прегърнал Лилиан!

Отблъсна я грубо и се опита да се изправи.

— Джудит… — прошепна отчаяно той. Лицето му побледня като платно.

Очите на жена му бяха тъмни и неестествено големи. В погледа й светеше омраза. Той видя това, преди отново да загуби съзнание и да се отпусне безпомощно във възглавниците.

Джудит се обърна рязко и излезе от шатрата. Майлс вървеше по петите й, сякаш искаше да я предпази от дявола.

Лицето на Рейн стана тъмночервено.

— Ти, копеле! — изкрещя ядно той. В следващия миг разбра, че брат му отново е загубил съзнание. Обърна се към Лилиан и веднага забеляза триумфа в погледа й. Сграбчи я грубо за рамото и я вдигна от столчето. — Ти си инсценирала всичко това, нали! — изсъска вбесено той. — Господи, защо брат ми е такъв глупак! Та ти не струваш и колкото малкото пръстче на Джудит!

Като видя усмивката в ъгълчето на устата й, той загуби самообладание и я разтърси здравата. Накрая й зашлеви силен шамар.

Ръката му се вдигна отново и застина насред движението. Изразът в очите й бавно се променяше. В дълбините им нямаше гняв, а неприкрита страст.

Отвратен, мъжът я блъсна към изхода.

— Махай се от очите ми! — изкрещя той. — И те съветвам никога вече да не се доближаваш до мен!

Когато Лилиан излезе, Рейн посвети вниманието си на ранения. Гевин тъкмо идваше на себе си. По-младият брат беше толкова гневен, че не му каза нито дума, а тръгна да търси лекар.

Беше посред нощ, когато Гевин се събуди от дълбок сън. В шатрата беше тъмно, той беше съвсем сам.

Преметна крака през ръба на кушетката и седна. Имаше чувството, че главата му е разцепена на две половини. Подпря се на ръце и затвори очи от непоносимата болка.

След малко болката отслабна. Гевин се раздвижи внимателно и установи, че го боли не само главата, а и всички мускулчета по тялото. Беше лежал на постелята с часове, и то облечен в тежката желязна броня.

— Защо пажът не е дошъл да ме съблече? — запита се той. Защо в шатрата няма никой?

Нещо синьо, захвърлено на пода, привлече вниманието му. Мрежичката за коса на Джудит. Той я вдигна и се усмихна, припомнил си сутрешната сцена.

Скоро дойдоха и другите спомени, отначало непълни, несвързани, накъсани образи. И изведнъж разбра. Джудит го видя да прегръща Лилиан! Само не можеше да си спомни как се бе стигнало до тази сцена.

Гевин събра всичките си сили, за да се изправи. Трябваше да свали бронята. Чувстваше се много зле и желязото се врязваше болезнено в тялото му. Главата го болеше непоносимо, но въпреки това трябваше да намери Джудит и да поговори с нея.

След два часа Гевин стоеше в голямата зала. Джудит не беше там. Всяка крачка беше мъчение. Болката го заслепяваше.