ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Косата й е червена и сигурно цялото й тяло е в лунички. Някой ден ще я попитам с какво се маже, за да ги скрива. Гевин сигурно не я желае и…

— Присъствах на церемонията по отвеждането в леглото — прекъсна я безцеремонно Роджър. — Видях част от тялото й и мога да те уверя, че нямаше нито една луничка. Не си въобразявай нищо, миличка. Нямаш никаква възможност да й отнемеш съпруга.

Лилиан скочи отново на крака и забърза към изхода. Роджър не биваше да види колко болно я улучиха думите му. Тя трябваше да запази Гевин — на всяка цена. Той не приличаше по нищо на другите й любовници. Той умееше да обича. Тя имаше нужда от страстта му, както имаше нужда от богатството на Едмънд Чатауърт. Нямаше да позволи на тази червенокоса вещица да й отнеме Гевин!

— Къде е Едмънд? — попита с треперещ глас тя.

Роджър махна с ръка към широкото легло в отсрещния ъгъл на шатрата.

— Спи. Яде и пи твърде много. — Лицето му се изкриви отвратено. — Иди при него. Трябва му човек, който да държи бучащата му глава.

— По-внимателно, братко — заповяда Рейн. — Главата му е доста пострадала и не е нужно да се запознае и с някой стълб…

Двамата носеха Гевин върху щита му. Дългите му крака висяха от двете страни и стъпалата се влачеха по земята.

Той бе успял да разколебае втория си противник, но преди да падне, мъжът вдигна копието си и нанесе силен удар, който улучи Гевин точно зад ухото. Макар че шлемът намали силата на удара, Гевин видя звезди посред бял ден. Главата му забуча с такава сила, че заглуши шума от битките. Все пак той се задържа на седлото, докато конят го отнесе към края на арената.

Читать дальше

Там погледна братята и оръженосеца си със замаяна усмивка и бавно се свлече в протегнатите им ръце.

Сега Рейн и Майлс го мъкнеха към шатрата. Там му свалиха изкривения шлем и сложиха възглавница под тила му.

— Аз ще се погрижа за него, а ти повикай жена му. Съпругите много обичат безпомощни мъже.

Само след миг Гевин дойде на себе си. Някой притисна към челото му влажна кърпа, две хладни ръце помилваха бузите му. Той отвори с мъка очи, но погледът му все още беше замъглен. Главата му бучеше и той не разпозна жената, седнала до него.

— Аз съм, Лилиан — проговори мек глас. Слава Богу, че говори така тихо, каза си Гевин. — Дойдох да се погрижа за теб.

Гевин направи опит да се усмихне и отново затвори очи. Знаеше, че трябва да си спомни нещо, но не можеше.

Лилиан видя, че дясната му ръка стиска здраво мрежичката за коса, дадена му от Джудит, и това я вбеси.

— Лошо ли е ранен? — попита загрижен женски глас пред шатрата.

Лилиан се наведе светкавично и притисна устни към устата на Гевин. Вдигна безжизнената му ръка и я сложи на кръста си. Той беше твърде замаян, за да забележи какво става.

Гевин отвори очи едва когато в шатрата проникнаха ярки слънчеви лъчи.